След престрелката Райко Кутрев остана да се крие в града, а Стефо Церски забягна по селата. Позакриха се за няколко дни и другите двама младежи, но се видя, че за тях нямаше опасност, и те отново се върнаха по дюкяните си; видели ги бяха мнозина през време на престрелката, но не се намери преспанец, който да ги предаде на турците.
[# Маане — турска песен или мелодия с извивки.]
Райко Кутрев излизаше само нощно време, и то колкото да премине от една къща в друга. Прекарваше по къщите на разни комитетски работници, които го приемаха и пазеха с най-голяма готовност, като знаеха, че го застрашаваше смъртна опасност: той беше най-дейният човек на комитета в Преспа, в къщата му бе се намерило оръжие, а знаеха и турците, че той бе ранил заптията, който умря два дни след раняването му. Нямаше спасение за Кутрев, ако попаднеше в ръцете на турците, но той понасяше трудно своя нов живот — да стои по цели дни затворен по чужди къщи, да се крие, да дебне. Той искаше да блести ясно пред погледа му пътечката на неговия живот, да не се губи тя в тъмнини и криволици. Познал бе робската неволя още в най-ранно детство и влезе в народната борба без колебание, прие нейния суров закон открито и просто. Не се колебаеше в нищо, защото виждаше ясно всяко нещо в човешкия живот, както го схващаше със своя ум. Когато сложи за пръв път револвер в пазвата си, той знаеше, че ще стреля с него винаги, когато стане нужда. Такава проста и ясна беше мисълта му във всяко негово дело.
Кутрев знаеше, че новият му живот не може да продължи безкрайно, нито пък беше нужно да води все такъв живот. Посъветваха го някои да замине за България, но той попита, без да се замисли:
— Какво ще правя там? — И сам си отговори: — Там ще бъда спокоен, ще стана и там учител, ще живея. Но аз требва да избегам от Македония, да я изоставя. А всички ние требва тук да стоим, тук. За нас това е най-важното: тук да стоим и да вършим народната работа.
Два дни и две нощи прекара и в къщурката на Атанаса Кривио. Сега Атанас пазеше дюкяна на Лазар Глаушев и въздишаше по затворника; стар беше Атанас, с нищо не можеше да помогне. Той се застояваше нощем до късно в стаичката, дето се криеше Райко Кутрев, за да минава по-лесно времето на младия човек, който беше принуден да прекарва на едно и също място по цели дни и нощи, и той като Лазара, макар Да не беше в турски затвор. Седеше с него Атанас, мъчеше се да го поразговори. И ето какво му каза еднаж, Докато седяха край загасналата ламаринена печка:
— Се воздишаш… Не ти е лесно. Ама да съм на твое место, и аз ще тръгна по селата. Като Стефо. По-свободно ще ти бъде там, по-широко. Имаш роднини бащини, майчини и комитетски люде има во секо село.
И по-добра работа ще вършиш между селския народ. Нема да им ядеш харам51 хлеба. Вземете со Стефо Церски по една пушка… Нели некогаш са ходили такива дружини, пазили народа. И вие со Стефо нема да останете сами. По селата колкото искаш неволници…
Кривиот млъкна. Той пухтеше с разлепената си, прекомерно дебела цигара и шумно подсмърчаше; като стана гражданин, научи се да пуши. Посегна младият човек и го улови за ръката:
— Стрико Атанасе… Щом се освободи Македония, ще те направим валия в Битоля. Такъв ум имаш ти.
— Хм… — усмихна се Атанас в мустаките си, побелели вече и щръкнали по всички посоки.
Мълчаха те дълго и двамата. Атанас Кривиот не беше много сигурен, че бе научил младия човек на добър ум; толкова сечеше неговата секира. Но Райко Кутрев веднага схвана здравия смисъл в думите на стария си приятел. Ами какво друго оставаше за люде като него, като Райко, излезли вече така открито срещу народните душмани? Там е тяхното място, сред народа, и с пушка в ръка… Той вече обмисляше как ще тръгне по селата и каза гласно:
— Ще ти дам пари, стрико Атанасе, и тия дни ще ми приготвиш каквото е нужно за това мое пътуване по селата. Ти знайш: дебели вълнени дрехи, навуща, опинци…
— А пушка? — попита Кривиот нетърпеливо.
— Пушка сам ще си намеря.
И това решение се изясни бързо в ума на Райко Кутрев. С него той започваше нова дейност и чувствуваше как напираха отново в младите гърди всичките му сили. Така чувствуваше той всяка своя радост. Още на другата сутрин изпрати с Атанас Кривио писмо до училищните настоятели, с което си подаваше оставката като учител и молеше да му изплатят заплатата до деня, в който бе напуснал своята служба. Вечерта Атанас му донесе три и половина лири. Той изпрати по Атанасица две лири на майка си, а останалите пари даде на Кривио.