— Ето, стрико Атанасе. Ще ми купиш каквото може с тех за хайдушко рухо. Гледай да има здрави опинци, пък другото… колкото може.
Същата вечер, като се стъмни добре Кутрев излезе от бедняшката къщурка на Атанаса Кривио и отиде в къщата на Марето. Откакто се криеше по къщите, той не бе отивал там не беше отивал и в бащината си къща боеше се че турците можеха да го причакват около тия две къщи. Но сега трябваше да види Марушка, и да се сбогува с нея. Преди да влезе в двора на ниската къщурка, реши да поТропа на вратата на предната стаичка, той завари Вета Кузманова и Кътърката.
Както винаги, на стената срещу вратата бе закачена малката газена ламба с едва приподигнат фитил. Вета Кузманова спря за миг поглед върху нощния гост, изненадана и уплашена, после се спусна и притисна с гръб вратата, сякаш се боеше, че ще влезе и друг някой след Кутрев. Марето се бе изправила до ламбата — вдяваше конец в една проблясваща между пръстите й игла. И така си остана, загледана в младия учител. Лицето й радостно засия, сетне тя отпусна ръце и въздъхна дълбоко.
— Райко… — чу се шепотът й по цялата стая.
Той виждаше само нея. Не беше я виждал редица дни и му беше сто пъти по-мила, сто пъти по-нужна сега, когато живееше той в непрекъсната опасност. Какъвто беше по природа — всяко нещо да подчини на разума си, сега той сякаш сам себе си наблюдаваше и се учудваше на своето голямо вълнение, на голямата си радост, че виждаше отново своето момиче, толкова близу там, в светлината на ламбата.
Някак настрани от него стоеше Кътърката и Кутрев сякаш не го и забелязваше. Когато влезе учителят, Кътърката седеше на ниско столче и разправяше нещо с надебелял глас, хвалеше се нещо нацупен и горделив. Минали бяха няколко дни от убийството на Брашнаров и убиецът се бе поуспокоил. Сега той изеднаж скочи, думите заседнаха на гърлото му. Гледаше учителя с видим страх, започна да се присвива, да се събира в себе си, като че ли искаше да изчезне, само очите му дебнеха потъмнели, мътни между тежките клепки. Райко Кутрев изви глава към него и в погледа му угасна радостният блясък от срещата му с Марето. Кътърката още повече се присви, но не сваляше от него дебнещия си поглед. Райко попита бързо:
— Кой закла чорбаджията ти бре? Ти ли? — Лицето на Кътърката, колкото беше бяло, побеля още повече; останаха да се тъмнеят само очите му. Кутрев приподигна едва вежди, учуден от своето откритие: той виждаше сега, че Кътърката бе убил Таки Брашнаров. И рече: — Хм… За пари ли бре? За какво друго…
Кътърката се сепна, подигна глава и изломоти прегракнало:
— Не съм аз. Не знам кой го убил.
— Е… Мене ми е все едно.
Кътърката се съвзе още повече, дори пулеше очи вече дръзко:
— Нели и ти го… — Но той прекъсна тая си мисъл и продължи в друга посока бързо, натъртено, надменно: — Ако искаш да знайш, той, Брашнаров, предаде сички.
Кутрев не сваляше очи от лицето му и си мислеше? „Той… Но сигурно ти си му казал кого да предаде.“ Сетне Кутрев каза с бързия си говор:
— Мене ми е все едно кой го е убил. Но ако ти имаш некакво участие в това предателство, ще си получиш каквото ти се пада. Така е в нашата работа.
— Не… Защо… Кой ти каза… — замънка Кътърката.
Кутрев го погледа още един миг и нищо не му отговори. Обърна се наново към Марето, към майка и:
— Нема ли да ме поканите да седна?
Марето припна, поднесе му столче, отпусна се на колена пред малката печка, да я постъкне. Заговори и Кузманица:
— Не те чакахме… Пусти душмани… подгонили те… Ами какво ще става, Райко… Така ли ще живейш? Гладен ли си?
— Не съм гладен — отговори учителят.
Той седна край печката, подпря лакти на колената си и чакаше мълчаливо. Чакаха и двете жени. Кътърката промърмори:
Аз да си вървя…
Райко се изправи с длани на колената и се загледа в него строго, повтори дума по дума:
— Така е в нашата работа, Пантуше.
Кътърката се обърна и се отправи към вратата приведен, сякаш се боеше да не го удари някои.
Щом излезе вън, в безлунната зимна нощ, Кътърката изеднаж се изправи, дигна глава и току се поизвърна към вратата, която се блъсна зад гърба му. Той поклати глава със стиснати зъби, после натисна феса си с две ръце и се запъти бързо през двора накъм улицата.
Студената ведра нощ сияеше с всичките си звезди. Кътърката нищо не виждаше, нищо не чуваше. Той бързаше към конака на каймакамина. Тъкмо бе навлязъл в чаршията, отвори се и светна вратата на една фурна, изсипаха се оттам седем-осем аскера и двама заптии: две девриета бяха се крили на топло във фурната и сега излизаха да обикалят по пустите улици. Кътърката позабави стъпки. Пред него в тъмнината се изпречи едър заптия с пушка в ръце; това беше чаушинът Етхем, помощникът на преспанския башполиц, който бе излязъл в ранните часове на нощта да понагледа девриетата, но и той се бе скрил на топло във фурната. Приведе се едрият чауш да види по-добре в тъмното нисичкия кяурин52 и попита на преспански с желание да бъде строг: