Това бе немислимо за самолет, който лети над Илинойс през лятото. Оглеждах машината още пет минути, после се върнах и седнах върху сеното под крилото с лице към летеца. Не че бях уплашен, той още ми харесваше, но тук имаше нещо гнило.
— Защо не ми казваш истината?
— Истината ти казвам, Ричард — отговори той. — И моето име е изписано върху самолета ми.
— Слушай, мой човек, как така цял месец правиш курсове, пък бипланът ти лъщи от чистота? По него няма нито едно петънце масло, нито една драскотина. И сламки по пода.
Той ми се усмихна ведро.
— Има неща, който не знаеш.
В този миг новият ми познат приличаше на човек, дошъл от друга планета. Не че не му вярвах, но не проумявах как така самолетът му — новновеничък — е кацнал насред лятната ливада.
— Така е. Ала някой ден ще ги науча. И тогава, Доналд, ще можеш да вземеш самолета ми, защото той няма да ми е нужен, ще летя и без него.
Той ме изгледа заинтригувано и вдигна черните си вежди.
— Виж ти! Я ми разкажи!
Бях на седмото небе от щастие. Най-после някой бе готов да изслуша теорията ми.
— Дълго време хората не са могли да летят просто защото са смятали, че това е невъзможно, и иска ли питане, не са си направили труда да усвоят и първия фасулски принцип на аеродинамиката. Ще ми се да вярвам, че някъде съществува друг принцип: не ни трябват самолети, за да летим, да минаваме през стените или да отидем на други планети. Можем да се научим да го правим и без машини. Стига да го поискаме.
Върху лицето му се мярна нещо като усмивка; после той ми кимна сериозно.
— И смяташ, че ще научит, каквото искаш да научит, като правиш над ливадите курсове срещу три долара единия?
— Стойност има само онова познание, което съм натрупал сам, докато съм правил нещата, които съм искал да правя. Няма на Земята човек, които да ме научи на повече, отколкото искам да знам, отколкото са ме научили моят самолет и небето, но ако има такъв човек, било той мъж или жена, начаса ще тръгна да то търся.
Той впери в мен тъмните си очи.
— Ето, искаш да научиш това, не смяташ ли, че си направляван? — Да, направляван съм. А кой от нас не е? Винаги ми се е струвало, че някой ме наблюдава.
— И смяташ, че той ще те отведе при Учител, който да ти помогне?
— Да, ако по една случайност този Учител не съм аз.
— Може би тези неща стават тъкмо така — рече ми той.
Към нас по пътя тихо се спусна пикап — нов, последен модел, който вдигна тънък облак кафеникава прах и спря досами ливадата. Вратата се отвори, слязоха старец и момиченце на около десетина години. Прахта продължаваше да виси във въздуха, нямаше никакъв вятър.
— Правите курсове, нали? — попита човекът.
Доналд Шимода си беше намерил ливадата, тъй че предпочетох да си мълча.
— Да, сър — оживи се той. — Днес май имате желание да полетите?
— Може би да, но да не вършите там, горе, разни щуротии, да не си изповръщам червата? — Старецът примига: опитваше се да долови дали сме разбрали диалекта му.
— Ако искате, ще вършим, ако не — няма.
— И сигурно за това удоволствие ще ми искате майка си и баща си?
— Три долара в брой, сър, за девет-десет минути полет. Това прави тридесет и три цента и една трета на минута. Струва си, така поне разправят хората.
Докато стоях встрани и слушах как новият ми познат агитира клиентите, ме обзе някакво странно усещане. Думите му ми харесаха, той ги изрече съвсем спокойно. Бях свикнал да се пазаря съвсем иначе. („Гарантирам ви, че горе е с десет градуса по-хладно. Хайде да идем там, където прехвърчат само птици и ангели! И всичко това за някакви си три долара, за шепа петачета…“) Бях забравил, че човек може да говори и другояче.
Винаги, правиш ли курсове самичък, си напрегнат. Вече бях свикнал, пък и нямах друг избор: ако не разхождах клиентите, щях да си умра от глад. А ето че сега можех да си седя и да наблюдавам на воля — вечерята ми не зависеше от това, което щях да изкарам.
Момиченцето също стоеше встрани и наблюдаваше. Русичко, с кафяви очи и опънато личице, то бе дошло заради дядо си. Отказа да се качи на самолета.
Обикновено става точно обратното: децата си умират от желание да се повозят на самолет, докато възрастните са по-предпазливи; но започваш да усещаш тези неща само ако си вадиш хляба със самолета. Сега бях готов да се обзаложа, че момиченцето няма да се качи, ако ще да чакаме и цяло лято.
— Кой от вас двамата… — подхвана пак мъжът.