Тя не ме чу.
— Вече не ме е страх, дядо! Не се уплаших, наистина! Къщата приличаше на мъничка играчка и мама ми махна, пък Дон разправя, че ме било страх, понеже някога преди съм паднала и съм умряла, но вече не бивало да се страхувам. Ще стана летец, дядо. Ще си купя самолет, сама ще поправям мотора, ще си летя където си поискам и ще возя хората. Може ли?
Шимода се усмихна на мъжа и сви рамене.
— Той ли, Сара, ти каза, че ще станеш летец? — попита старецът.
— Не, но аз ще стана. Знает колко ме бива в техниката.
— Добре, ще го обсъдиш с майка си. Хайде, време е да си вървим.
Благодариха ни, мъжът закрачи към пикапа, момиченцето хукна подире му — и двамата се бяха променили след снова, което се случи на ливадата и в небето.
По пладне дойдоха два автомобила, после още един — цяла тълпа хора, които искаха да видят Ферис отвисоко. Направихме възможно най-бързо дванадесет-тринадесет полета, сетне аз отскочих до бензиностанцията в града — да взема автомобилен бензин за самолета. После имахме още и още клиенти, започна да се свечерява и ние двамата с Дон правихме курсове чак до залез слънце.
Някъде ми се мерна табела с надпис: „Население — 200 души“. По мръкнало вече имах чувството, че сме ги разводили всичките плюс неколцина, които не бяха от града.
В суматохата забравих да питам Дон за Сара и какво и е казал, дали си е измислил цялата тази история — че е умряла де, — или наистина вярва в нея. Докато пътниците слизаха и се качваха, аз току поглеждах към самолета му — ни една драскотинка, нито едно мазно петно по него, явно заобикаляше и мушиците, които аз бъртех час по час от предното стъкло.
Почти се бе стъмнило, когато приключихме с курсовете. А вече бе непрогледен мрак, когато хвърлих в тенекиеното кюмбе няколко кочана царевица и стъкмих с дървени въглища огън, които обагри самолетите, спрени наблизо, и златистата слатма наоколо.
Надзърнах в кутията за храна.
— Супа, задушено, спагети — подех аз — И круши или праскови. Искаш ли топли круши?
— Все ми е едно — отвърна Дон благо. — Няма значение, може и да не ми даваш нищо.
— Не си ли гладен бе, човек? Днес капнахме от работа.
— Не ми предлагаш кой знае какво, та да се почувствувам гладен. Виж, ако задушеното е добро…
Отворих консервата задушено с ножчето на швейцарската въздухоплавателна компания, направих сыщото и със спагетите и закрепих двете тенекиени кутии върху огъня.
Джобовете ми бяха натъпкани с пари… това ми беше един от най-приятните мигове. Извадих банкнотите, без да си правя труда да ги изглаждам. Преброих сто четиридесет и седем долара, засмятах наум, което не е никак лесно.
— Това прави… това прави… чакай сега… четири… и ония двамата… четиридесет и девет полета за днес. Надскочил съм стоте долара, Дон, направо страхотно! А ти сигурно си изкарал повече от двеста, най-често качваше по двама.
— Най-често — повтори Дон. — А колкото до Учителя, когото търсиш… — продължи той.
— Не търся никакъв Учител — рекох му. — Броя си парите! С тях ще изкарам една седмица, цяла седмица!
Дон ме погледна и се засмя.
— Щом приключиш с тия твоя проклети пари, би ли ми подал задушеното?
Тълпи, талази, цели реки от хора, устремени към един-единствен човек, изнравил се в средата. Щом хората станат цял океан, той би трябвало да се удави, но вместо това мъжът тръгна, подсвирквайки си, по океана и изчезна.
Океанът от вода се преобрази в океан от трева. Един златистобял биплан започна да се снишава и кацна на тревата, летецът слезе от кабината и сложи табела от плат: „Разходка със самолет — три долара“.
Бете три часът след полунощ, когато се събудих и се отърсих от съня — помнех го до най-малките подробности и кой знае защо, се чувствувах щастлив. Отворих очи и видях в лунната светлина, че самолетът на Дон е спрян до моя. Облегнат на лявата гума, Шимода седеше на завивките, както когато го срещнах за първи път. Не че го виждах добре, просто знаех, че е там.
— Здрасти, Ричард — рече ми той ведро от тъмното. — Подсказва ли ти това какво става?
— Кое това? — измънках аз.
Още се мъчех да си спомня и затова изобщо не се учудих, че е буден.
— Твоят сън. Човекът, тълпите и самолетът — обясни той търпеливо. — Искаше да знаеш повече за мен, сега вече си наясно, нали? Помниш ли съобщенйята по вестниците: Доналд Шимода, човекът, когото вече наричаха Месията монтьор, американския аватар и който един прекрасен ден изчезна пред очите на двадесет и пет хиляди души.
То оставаше и да не си спомням, бях го чел на будката за вестници в един малък град в щата Охайо, защото съобщението беше на първата страница.