към смъртта си.
Смееш ли се по пътя към лоното си място,
по-изостаналите форми на живот,
общо взето, няма да те разберат
и ще отсъдят, че си ненормален.
— Дон, чел ли си това — как губим перспективата?
— Не.
— Пише, че смъртта ти неминуемо ще е ужасна.
— Защо пък неминуемо? Завися от обстоятелствата и от това, дали си склонен да уредиш нещата.
— Твоята смърт ужасна ли ще е?
— Не знам. Но кажи ми, не е ли все едно, нали вече съм се отказал от работата. Би трябвало да съм доволен и на едно кротко възнесение. Ще реша след няколко седмици, щом свърща онова, заради което съм дошъл.
Не му обърнах внимание, отсъдих, че се шегува, както правеше понякога, и не си дадох сметка, че говори сериозно за няколкото седмици.
Пак се заех с книгата; така си беше — тя съдържаше познанието, от което се нуждае един Учител.
Да се учиш,
ще рече да откриваш онова,
което вече знаеш.
Да правиш нещо,
ще рече
да показваш, че го умееш.
Да учиш другите,
ще рече да ги подсещаш,
че те знаят точно колкото теб.
Всички ние се учим, вършим нещо,
учим другите.
Единственото ти задължепие
през всичките животи
е да си верен на себе си.
Не само че е невъзможно да си верен
на някой друг или на нещо друго, това
е белег и че си лъжемесия.
Най-дълбоки
са най-простите въпроси.
Къде съм роден? Къде е моят дом?
Къде отивам?
Какво правя?
Замисляй се от време на време
върху тях и наблюдавай
как отговорите ти се променят.
Учиш другите най-добре на онова,
което самият ти имаш най-голяма нужда
да научиш.
— Ужасно спокоен си, Ричард — поде Шимода, сякаш искаше да си поговори с мен.
— Даа — отвърнах аз и продължих да чета.
Дори книгата да бе само за Учители, не исках да се разделим с нея.
Живей така,
че никога да не те е срам,
в случай че онова,
което правиш или говориил,
бъде публикувано някъде по света,
дори публикуваното да не отговаря
на истината.
Още в първия миг, в който те срещнат,
приятелите те позпават
по-добре,
отколкото познатите ти
и след хиляда годили.
Най-добрият начин да се измъкнеш
от отговорност
е да кажеш: „Нося отговорност.“
Забелязах нещо странно в книгата.
— Страниците не са номерирани. Дон.
— Не са — потвърди той. — Просто я отваряш и веднага намираш онова, което търсиш.
— Книгата е вълшебна!!
— Не е вълшебна. Можеш да го правиш с всяка книга. И със стар вестник, стига да четеш достатъчно внимателно. Не си ли опитвал? Тежи ти някакъв проблем, отваряш книга, която ти е подръка, и виждаш какво ти казва тя.
— Не.
— Пробвай някога.
Опитах веднага. Затворих очи и се замислих какво ли иде се случи, ако остана. и занапред с тази чудата личност. Беше ми приятно с него, ала не можех да се отърся от усещането, че не след дълго ще му се случи нещо не особено приятно, на което не исках да ставам свидетел.
С тази мисъл разлистих книгата наслуки, със стиснати очи, сетне ги отворих и прочетох:
През живота те води
едно вътрешно ученолюбиво създание,
палавото одухотворено същество,
което е истинският ти Аз.
Не обръщай гръб
на възможните бъдещета,
преди да си се убедил, че
няма какво да научиш от тях.
Винаги разполагаш със свободата
да размислиш и да избереш
друго бъдеще или
друго минало.
Друго минало ли? В буквалния или в преносния смисъл, какво означава това?
— Поуплашен съм. Дон. Главата ми не го побира как бих научил всичко това.
— С опит. С малко теория и с много опит — каза ми той. — Ще ти отнеме седмица-седмица и половина.
— Седмица и половина.
— Даа. Повярваш ли, че знаеш всички отговори, и вече ги знаеш. Повярваш ли, че си Учител, и ставаш Учител.
— Изобщо не съм казвал, че искам да ставам Учител.
— Точно така — рече ми Дон. — Не си казвал.
Но все пак задържах книгата, а той така и не си я поиска.
За да преуспеят, фермерите в Средния запад имат нужда от добра земя. Както и летците — те трябва да са близо до клиентите си. Трябва да намерят поле, което да е на две крачки от града или селото — поле с трева или сено, с овес или жито, окосено ниско-ниско; наоколо не бива да има крави, които биха могли да съсипят обвивката на самолетите; наблизо трябва да има път, ио които да вървят леки коли, врата в оградата, през която да минават хората; нивите трябва да са разположени така, че самолетът никъде да не прелита над къщи, да са равни като тенсия, та машината да не се тресе, когато се приземява със седемдесет-осемдесет километра в час, да са достатъчно дълги, та пилотите да излитат и да кацат спокойно в топлия, ведър летен ден; трябва да имат и разрешение от собственика да използуват нивата, макар и за един ден.