— „Весели звънчета“ нямат нищо общо тук. — Лорд Тилбъри замълча отново. — Става дума за една работа, което искам да ми свършиш.
— С удоволствие. Само я назовете. Ако ще да е половината ми кралство.
— Виждаш ли… аз… Накратко, положението е такова. Галахад Трипуд, братът на лорд Емсуърт, е написал една книга със спомени.
— О, знам, знам. И бас държа, че няма да са никак лоши. Ще се харчат като топъл хляб. Точно за такава книга е зажаднял пазарът. Мен ако питате, грабвайте я и не му мислете.
— Точно това — каза лорд Тилбъри, възрадван от бързината, с която разговорът бе стигнал до сърцевината на проблема — смятам да направя.
— Ами тогава да ви кажа каква е процедурата — предложи услужливо Монти. — Първо двамата съставяте един договор, а след това вие вадите чековата си книжка и снасяте на стария Гали…
— Договорът вече съществува. Господин Трипуд го подписа още преди време, предоставяйки на „Мамут“ всички права върху своите „Спомени“. Но сега е размислил и отказва да връчи ръкописа.
— Я, хубава работа! И защо?
— Нямам представа.
— Но той ще изгуби тлъста пачка, глупавото му магаре.
— Без съмнение. Впрочем решението му да не издава носи значителен финансов ущърб и за мен самия. Ето защо, имайки предвид съществуващия договор, аз се считам в законното си право да притежавам ръкописа и възнамерявам… ъъ… с две думи възнамерявам да си го взема.
— Да нямате предвид да го задигнете?
— Грубо казано, това именно имам наум.
— Ама и вие не си поплювате, а? Но как?
— Е, тук вече ще ми се наложи да прибягна до помощта на някой, който живее в къщата.
Фантастична идея прехвръкна в ума на Монти.
— Да не би да намеквате, че искате аз да го задигна?
— Именно.
— Е, да пукна дано! — промълви Монти с искрено изумление.
— Задачата е съвсем проста — продължи изкусително Лорд Тилбъри. — Ръкописът е в бюрото на една малка стаичка, която, както разбирам, се явява нещо като придатък на библиотеката. Чекмеджето, в което е поставен — освен ако не греша дълбоко, — не е заключено, но дори и да е, би могло лесно да се отключи. Ти казваш, че би сторил всичко, за да се върнеш на работа при мен. Тъй че… помисли си, скъпо момче.
Монти сучеше отмаляло пеша на сакото си. Всичко това му бе дошло твърде много. В рамките на две минути той бе поканен да се хвърли във вихъра на престъпността и наречен „скъпо момче“ от лорд Тилбъри, тъй че главата му имаше всички основания да се мае.
Лорд Тилбъри, опитен сърцевед, си даваше сметка, че някои умове се нагаждат към новите идеи по-мъчно от други. Ето защо с готовност даде време на младежа пред себе си да попие чутото.
— Можеш да бъдеш сигурен, че дойдеш ли при мен с тоя ръкопис, то аз с готовност ще те възстановя на старата ти служба в Тилбъри Хаус.
Изражението на Монти започна леко да се различава от това на селски идиот, прясно улучен от гръм. В погледа му се прокрадна дори известна живост.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— За срок от една година?
— Една година?
— Абсолютно необходимо е да бъде година. Вече, мисля, ви споменах за крайната заплетеност на положението.
Въпреки цялото си нетърпение да вербува този момък за съучастник и час по-скоро да го пусне в употреба лорд Тилбъри долови несъмнени признаци на колебание. Повечето работодатели на негово място също биха се терзали. Дванайсет месеца са много дълго време, за да подмята човек из ръцете си един Монти Бодкин. До този миг лорд Тилбъри се бе тешил с мисълта, че сдобие ли се веднъж с книгата, ще може да го уволни отново след около седмица.
— Цяла година? — запита колебливо той.
— Петдесет и две седмици — склони на известна отстъпка Монти.
Лорд Тилбъри въздъхна. Явно жертвата трябваше да бъде направена.
— Дадено.
— Значи ме наемате за кръгла година?
— Стига да изпълниш своята част от споразумението.
— И сте готов да подпишете писмо… документ… договор в този смисъл, ако го съставя?
— Да.
— В такъв случай сделката е сключена. Можем да си стиснем ръцете.
Лорд Тилбъри предпочете да пропусне този символичен жест.
— И бъди така добър да придвижиш нещата колкото се може по-скоро — рече хладно той. — Нямам желание да пускам корени в оня селски хан.
— О, ще бъда като фурия. Кой селски хан, между другото? Трябва да имам адреса ви.
— „Гербът на Емсуърт“.
— Да, знам го. Поръчайте си от тяхната бира с няколко капки джин. Сгрява до мозъка на костите. Е, значи се разбрахме. Очаквайте ме в най-скоро време там с ръкописа под мишница.