— Тогава довиждане засега.
— Чао, чао, чао, ще се видим пак — отвърна сърдечно Монти.
Известно време той остана да гледа подир отдалечаващия се лорд Тилбъри, след което поднови разходката си, потопен в розови блянове.
Нещата, мина му през ума, явно потръгваха на добре. Сега в душата му нямаше и следа от онези плахи скрупули, довели до леко изтъпялото състояние, в което бе изпаднал след първия сблъсък с предложението. Той се чувстваше решителен и дързък. Щеше да сложи ръка върху този ръкопис, та ако ще и да се наложеше да използва сатър за целта.
В потрепващата душна мараня, покрила тревата край пътеката, той виждаше прекрасното лице на Гъртруд Бътъруик, взиращо се в него с окуражителна нежност, сякаш искаше да му каже, че може да разчита на нейното одобрение и подкрепа в това начинание. Той почти различи в шумоленето на лекия самотен ветрец, залутал се из храстите, нейния сребрист глас, прошепващ: „Така те искам!“
Писателят е същество на настроения. Твърде често и най-лекото завъртане на крана е достатъчно, за да секне струята на вдъхновението му. Тъй беше и с Достопочтения Галахад Трипуд. Неприятната сцена между него и някогашния Фарфалак Пайк, макар и кратка по времетраене, го бе оставила в разположение на духа, неподходящо за по-нататъшни литературни занимания. Той имаше радушен нрав и му беше тягостно да разочарова дори Фарфалаците на този свят.
Да отпрати бедния Фарфалак с пръст в устата, разбира се, съвсем не бе като да даде пътя на добрия стар Плъг Башъм, да речем, или пък на скъпия Фреди Потс, но тъй или иначе, беше напълно достатъчно, за да спаружи настроението на един мъж, който винаги гледаше да угоди на всички и мразеше да казва „Не“ дори на най-презряната Божия твар. След оттеглянето на лорд Тилбъри Достопочтеният Галахад остави творбата на своя живот да лежи в чекмеджето. Лишен от охота за по-нататъшно подкастряне и шлифоване, той изпусна една печална въздишка, избра си от библиотеката детективски роман и напусна стаята.
След като поспря във фоайето колкото да позвъни на Бийч и да го инструктира да му изнесе отвън на моравата чаша уиски със сода, той се отправи към своето любимо убежище под големия кедър.
— А, да, Бийч — издума той, когато икономът се появи с подрънкващия поднос, — съжалявам, че те безпокоя, но се питам дали би имал нещо против да отскочиш до малката библиотека и да ми донесеш очилата за четене? Забравил съм ги на бюрото.
— С най-голямо удоволствие, господин Галахад — отвърна сърдечно икономът. — Желаете ли нещо друго?
— Да си виждал някъде госпожица Браун?
— Не, господин Галахад. Малко след обяда госпожица Браун бе излязла да подиша въздух на терасата, но оттогава не съм я виждал.
— Добре, няма значение. Само ми донеси очилата.
Посветен на задачата да успокои възбудените си нерви, Достопочтеният бе пресушил може би около една трета от високата си чаша, когато забеляза завръщането на иконома.
— Какво, за Бога, си помъкнал, Бийч? — попита той, тъй като другият изглеждаше твърде тежко натоварен за мъж, изпратен да донесе само чифт очила с рогови рамки. — Това да не е случайно моят ръкопис?
— Да, господин Галахад.
— Върни го обратно — нареди литераторът с оправдано раздразнение. — Не го искам. Дойдох тук тъкмо за да го забравя, по дяволите!
Той замлъкна, озадачен. Странно оцъклено изражение се бе появило върху лицето на иконома и изпълнената му до краен предел жилетка сякаш леко потрепваше. Достопочтеният се отнесе към тези феномени с любопитство и интерес.
— Защо си подрусваш шкембето насреща ми, Бийч?
— Притеснен съм, господин Галахад.
— Ами тогава не носи вълнено бельо в това топло време.
— Искам да кажа, умствено притеснен, сър.
— За какво?
— За сигурността на вашата книга, господин Галахад. — Икономът понижи глас. — Мога ли да ви осведомя, сър, какво се случи преди минута, когато отидох до малката библиотека, за да взема очилата ви?
— Какво?
— Точно преди да вляза, чух вътре шумолене.
— Наистина? — Достопочтеният Галахад поцъка с език. — Не се ли научиха най-после, че не ми е приятно да се влиза там? Всички знаят, че използвам стаята като частен кабинет.
— Именно, господин Галахад. Докато вие сте в замъка, никой друг няма работа вътре. Това се разбира от само себе си. Поради тази причина у мен незабавно се породиха съмнения.
— Съмнения ли? Какви съмнения?
— Че някой се опитва да похити материала, който сте написали, сър.
— Какво?