— Да, господин Галахад. И се оказах прав. Поспрях за миг пред вратата — обясни внушително икономът — и сетне рязко и без предупреждение я отворих. Сър, там стоеше господин Пилбийм, с ръка, пъхната в отвореното чекмедже.
— Пилбийм?
— Да, господин Галахад.
— Исусе Христе!
— Да, господин Галахад.
— И ти какво каза?
— Нищо, господин Галахад. Само го изгледах както аз си знам.
— А той какво каза?
— Нищо, господин Галахад. Само се усмихна.
— Усмихнал се?
— По най-гузен и отблъскващ начин.
— И после?
— Все тъй без да произнеса нито дума, аз приближих до бюрото, взех материала и се упътих към вратата. На прага се обърнах и му отправих втори поглед, като наблегнах на изразителността. Сетне се оттеглих.
— Великолепно, Бийч!
— Благодаря, господин Галахад.
— Значи си сигурен, че е искал да открадне ръкописа?
— Беше му почти в ръцете, сър.
— Дали пък не е търсил хартия за писма или нещо друго? Мъж с хранителните навици на Бийч трудно можеше да добие изражението на Шерлок Холмс, чул поредната нелепа теория на доктор Уотсън, нито пък мъж с неговото положение можеше да отвърне на член от по-висшестоящата класа тъй, както би го сторил великият детектив. Възклицанието „Ха!“ може и да погъделичка за миг гърлото му, но не проникна по-нататък.
— Не, сър — отвърна лаконично той.
— Но неговият мотив, Бийч? Какъв мотив би могъл да има този малък досадник, за да краде книгата ми?
Икономът като че ли бе обхванат от известно смущение. Той се поколеба.
— Ако ми разрешите да бъда откровен, господин Галахад…
— Какви ги дрънкаш, Бийч? Да ти разреша? Никога не съм чувал по-голяма глупост. Та ние с теб се познаваме от ей такива — има-няма да бяхме по на четирийсет години.
— Благодаря, господин Галахад. В такъв случай, след като мога да говоря свободно, бих искал накратко да припомня някои специфични обстоятелства, свързани с тази книга. На първо място ще спомена, че случайно съм запознат с нейната изключителна важност като фактор в отношенията между господин Роналд и госпожица Браун.
Достопочтеният Галахад трепна. Той открай време познаваше иконома като човек, който държи очите си отворени, а ушите наострени, и рано или късно научава всичко, случващо се в замъка, но не бе и подозирал, че тайната му система за осведомяване е дотолкова ефективна.
— С оглед да преодолеете съпротивата на нейна светлост към един съюз между господин Роналд и госпожица Браун, вие изразихте готовност да се въздържите от предаването на своята книга в ръцете на печатарите. А причината нейна светлост да е враждебно настроена към издаването й бе, че според нея съдържанието на „Спомените“ би могло да засегне съществен брой нейни приятели и най-вече сър Грегъри Парслоу. Прав ли съм, господин Галахад?
— Напълно.
— А вашият собствен мотив за тази отстъпка бе опасението, че без подобна преграда пред своите действия, нейна светлост би могла евентуално да убеди негова светлост да откаже да подкрепи съюза.
— Това „евентуално“ ми харесва. Виж, Бийч, няма защо да се правиш на умряла буболечка. Тук сме само двамата. Репортери няма. Защо не се отпуснем и не наричаме нещата със собствените им имена? Това, което всъщност искаш да кажеш, е, че брат ми Кларънс е една мека Мария и ако не беше моята книга, нищо не би могло да спре сестра ми Констанс да му пили на главата, докато му писне, и забрани не една, а десет сватби, само и само мир да е.
— Именно, господин Галахад. Аз не бих си позволил да облека ситуацията точно в тези думи, но след като вие го сторихте, се чувствам свободен да изтъкна, че при така описаните обстоятелства за нейна светлост би било крайно изгодно въпросният ръкопис да бъде откраднат и унищожен.
Достопочтеният се изправи като ужилен в шезлонга си.
— Бийч, ти удари право в целта! Оня червей Пилбийм работи за Кони!
— Без съмнение изглежда, че уликите водят в тази насока, господин Галахад.
— Нищо чудно и Парслоу да е вътре в играта.
— Лично аз съм дълбоко убеден в това, господин Галахад. Мога да отбележа, че вечерта на последния ни прием нейна светлост във видимо възбудено състояние ми нареди да повикам сър Грегъри по телефона за спешна среща в замъка. Двамата останаха известно време насаме в библиотеката, след което сър Грегъри се появи с трескав вид и само няколко минути по-късно го видях да води необичайно оживен разговор с господин Пилбийм в един закътан ъгъл на фоайето.
— Обсъждали са детайлите на покушението!
— Именно, господин Галахад. Заговорничеха. На момента значимостта на инцидента ми убягна, но сега кроежите им са съвсем прозрачни.