Достопочтеният Галахад се изправи.
— Бийч — изрече с много чувство той, — заявявал съм го преди и ще го заявя пак: струваш колкото собственото си тегло в злато. Ти спаси положението. Ти запази щастието на две млади сърца, Бийч.
— Много мило от ваша страна да го кажете, сър.
— Да, казвам го. Няма защо да се заблуждаваме. Ако ръкописът беше унищожен, ония двамата щяха да се оженят, когато цъфнат налъмите. Аз познавам Кларънс. Момче за милиони — никой на този свят не ми е по-драг от него, — но органично неспособен да отстои правата си пред една по-устата жена. Трябва незабавно да вземем мерки за сигурността на този ръкопис, Бийч.
— Тъкмо се канех да предположа, господин Галахад, че може би ще е уместно за в бъдеще да заключвате чекмеджето, в което го държите.
Достопочтеният поклати глава.
— Безсмислено е. Нали не мислиш, че една твърдоглава жена като сестра ми Констанс, подпомогната и насърчавана от оня малък мазньо, дето се вре навсякъде като невестулка, ще се спре пред някакво си заключено чекмедже? Не, трябва да измислим нещо по-добро. Сетих се. Ти самият ще вземеш „Спомените“, Бийч, и ще ги скриеш на някое безопасно място. В твоята стаичка например.
— Но, господин Галахад!
— Какво има пък сега?
— Представете си, че нейна светлост разбере, че документът е у мен, и поиска да й го предам? Един категоричен отказ от моя страна да изпълня подобно нареждане би породил ситуация от изключителна деликатност.
— Откъде, за Бога, би могла да разбере, че е у теб? Нали не се е случвало да се отбие в стаичката ти да си побъбрите?
— Положително не, господин Галахад — отвърна икономът, потрепервайки от ужасното видение, възникнало при тези слова.
— А нощно време би могъл да го криеш под възглавницата. Или ще кажеш, че има опасност лейди Констанс да дойде по някое време да ти оправи завивките, а?
Този път Бийч успя само да потрепери безмълвно.
— Това е единственият изход — рече категорично Достопочтеният. — Няма да слушам никакви възражения. Вземи ръкописа и го скрий някъде, където ще се намира в безопасност. Бъди мъж, Бийч!
— Много добре, господин Галахад.
— Още сега.
— Много добре, господин Галахад.
— И, естествено, нито дума на никого.
— Много добре, господин Галахад.
Бийч бавно се отдалечи през моравата, с приведена глава и натежало сърце. Това бе миг, когато един иконом на място би следвало да носи върху лика си печата на доблестта, подобно на войник, комуто е поверена важна задача във вражеския тил. Бийч не носеше нищо подобно. По целокупен облик той далеч по-силно наподобяваше някой от ония злощастни господа по чакалните на гарите, които, неблагоразумно приели в четири и трийсет да подържат бебето на непозната жена, поглеждат към часовника, за да видят, че вече е шест и четвърт, а отникъде взорът помощ не вижда.
След неприветливия ден над земята се спускаше здрач. Взирайки се през своите бойници, Сю долови как зловещите краски се сгъстяват в разстилащата се отдолу гледка. Беше точно часът, в който излизат таласъмите, и нямаше никаква уважителна причина те да не наобиколят и покрива. Сю стигна до извода, че е прекарала достатъчно време тук. Из помръкналия свят се носеха тихи кискащи се звуци, от които я побиваха тръпки, а в далечината някакъв бухал бе взел да надава злокобния си зов. Тя внезапно закопня по своята уютна спалня със светнати лампи и нещо за четене преди вечерния тоалет.
По каменните стъпала беше тъмно и те кънтяха неприятно под краката й. Въпреки това, макар и да не изключваше възможността всеки миг от нищото да се подаде ледена ръка и да я докосне по лицето, тя събра кураж да слезе надолу.
Облекчението, което изпита, когато търсещите й пръсти напипаха успокояващата твърдина на вратата, бе краткотрайно. Само след миг то отстъпи пред безпомощната паника на човешко същество, попаднало в клопка. Вратата бе заключена. Тя хукна обратно по стълбите към покрива, където поне имаше малко светлина, която да й помогне да се справи с връхлетялото я бедствие.
Сега си спомни. Преди половин час някакъв прислужник се бе качил, за да смъкне знамето, което през деня се вееше над замъка Бландингс. Той не я забеляза, а и на нея не й хрумна да издаде присъствието си. И сега съжаляваше за това, тъй като човекът явно бе сметнал покрива за необитаем и беше приключил вечерния ритуал, заключвайки вратата.
Нещо бръсна бузата на Сю. Не беше чак таласъм, но затова пък беше прилеп, което е достатъчно лошо в сетните отблясъци на един призрачен ден. Тя нададе остър писък — и докато го правеше, осъзна, че случайно е налучкала правилната тактика на озовалите се върху необитаеми покриви момичета.