Притича до бойниците и започна да вика „Ей!“ — отпървом със свит, приглушен глас, тъй като нищо не звучи по-глупаво от думата „Ей!“, когато е отправена в пустотата без някаква определена цел; а после и по-силно. Накрая заниманието я увлече и тя започна да възпроизвежда съвсем приличен по обем звук. Толкова приличен, че Рони Фиш, който пушеше безрадостно в градината, долови, че в нощта се носят гласове. След като послуша около минута, установи, че те се носят откъм покрива на замъка.
Той се отправи към пътеката, опасваща стените.
— Кой е там? — извика.
— О, Рони!
Два дни и две нощи тъмни съмнения и мрачни грижи бяха ръфали душата на Рони Фиш. Отровата не бе спряла да разяжда жилите му. Два дни и две нощи той мислеше за Сю и за Монти Бодкин. Всеки път, когато се сетеше за Сю, това бе мъка непоносима. И всеки път, колчем съзнанието му с неохота се обърнеше към размисъл за Монти Бодкин, това бе терзание неописуемо. Но при звука на този глас сърцето му неволно подскочи. Дори, да бе прехвърлила своята нежност на друг, нейният глас пак си оставаше най-сладостният звук на земята.
— Рони, не мога да сляза.
— На покрива ли си?
— Да. А вратата долу е заключена.
— Ще отида да взема ключа.
След дългия плен Сю най-сетне чу стърженето на древни панти и подир минута Рони надзърна от кладенеца на стълбището.
В обноските му, забеляза тя с печал, все тъй властваха Итън и Кеймбридж. Никой не би могъл да бъде по-учтив.
— Колко досадно, че са те заключили така.
— Да.
— Отдавна ли си горе?
— Цял следобед.
— При хубаво време тук е приятно.
— Предполагам.
— Макар и малко горещо.
— Да.
Настъпи пауза. Неподвижният въздух тегнеше отгоре им. Бухалът в градината продължаваше да буха.
— Кога се върна? — попита Сю.
— Преди около час.
— Не съм чула колата.
— Не минах по алеята, а свих направо към гаража. Преди това оставих мама при викария.
— Така ли?
— Искаше да поговори с него.
— Разбирам.
— Ти май не познаваш викария?
— Още не.
— Казва се Фосбъри.
— Интересно.
Отново се спусна тишина. Рони оглеждаше разсеяно покрива. Изведнъж направи крачка напред, наведе се и вдигна нещо. Беше широкопола мека шапка.
Той тихичко си затананика.
— Монти да е бил случайно тук?
— Да.
Рони изтананика още един-два такта.
— Голям симпатяга е — рече. — Е, хайде да слизаме.
8.
Ако на излизане от големите порти на замъка Бландингс свиете вдясно и следвате пътя в продължение на около две мили, пред вас ще изникнат първите къщи на малкото градче Маркет Бландингс. От векове то дреме сгушено на това място, една перла в зеленото сърце на Шропшир. В цяла Англия не може да се открие по-прелестно кътче. Художниците, които идват да рисуват старите му сиви сгради, и рибарите, които клечат за мряна край ленивата му река, са единодушни по този въпрос. Всички те биха се надсмели на мисълта, че мястото може по някакъв начин да се направи по-приятно за окото — и й се надсмиваха, кажи-речи, всяка вечер над халбите и лулите си в „Гербът на Емсуърт“.
И все пак през следобеда, последвал току-що описаните събития, това чудо стана. Тихото очарование на древната главна улица бе внезапно подсилено от появата на богоподобен мъж с бомбе, който излезе от старинно магазинче за тютюн. Това бе икономът Бийч. С цел да повтали пищната си фигура, той бе дошъл пеш от замъка, за да си купи цигари, и сега стоеше на тротоара, събирайки кураж да поеме обратния път.
Този спортен подвиг сега далеч не му изглеждаше тъй привлекателен, както преди близо час в неговата стаичка. Изнурителният трикилометров преход бе изчерпал издръжливостта му до последна капка. При това и времето хич не подхождаше за маратони. Ако предният ден бе потискащ, то днешният беше същински пъкъл. По небето с цвят на нажежена мед се тълпяха гневни облаци. Нито лъх на ветрец не поклащаше листата на дърветата. Паважът изпускаше почти видими вълни от спарена мараня, а над всичко бе надвиснал пъклен влажен задух. Ако до вечерта не се разразеше буря, и то яка гръмотевична буря, то значи Бийч дълбоко грешеше. Той свали шапка, извади голяма носна кърпа, попи чело, сложи обратно шапката и рече: „Пуфф“. Грижите за фигурата бяха чудесно нещо, но всичко си имаше граници. Неотложна нужда от бира споходи иконома.
И той едва ли би могъл да си избере по-удачно местоположение, за да я удовлетвори. Идеалът, към които се стремят старейшините на всеки провинциален английски град, е да подсигурят поне една кръчма на глава от населението. Старейшините на Маркет Бландингс не се бяха спрели насред път. От мястото, на което стоеше, Бийч можеше да зърне не по-малко от шест богоугодни институции. От факта, че в крайна сметка се спря на „Гербът на Емсуърт“, не бива да се съди, че имаше нещо против „Житният сноп“, „Каруцарски отдих“, „Бръмбарът и трънката“, „Добра стига“ или „Веселите крикетисти“. Просто „Гербът“ се случи най-наблизо.