При все това изборът му бе добър. Всеки млад, навлизащ в живота мъж, би могъл да приеме като съвет, ако някога се озове в Маркет Бландингс в зноен следобед, първо да се насочи към това заведение. Тук поднасят първокласни напитки, а и от всички възхитителни странноприемници в града никоя не притежава по-голяма и по-сенчеста градина. Зелена и примамлива, изпъстрена с дървени маси и закътани беседки, тя се простира надолу чак до брега на реката. Тъй че щастливият гост, вече бездруго изпитващ приятен гъдел за бира, може да се сдобие с една нова и по-задълбочена жажда, наблюдавайки как морни и потни глави на семейства опъват жили на гребните лодки, плъзгащи се покрай него. Имало е случаи, когато в действително жарък ден един-единствен баща, потящ се над веслата на съд, накамарен над ватерлинията от тежестта на съпруга, балдъза, тяхна братовчедка, четири деца, куче и кошница с провизии, е довеждал оборота в „Гербът на Емсуърт“ до такова ниво, че опитни сервитьорки са припадали под тежестта на халбите.
Тъкмо към една от тези беседки се упъти сега и Бийч. Той винаги си избираше това място, когато силата на обстоятелствата го довеждаше в „Гербът на Емсуърт“. Като мъж с положение, което трябваше да поддържа, икономът предпочиташе да се освежава в уединение. Той не бе някой млад и лекомислен лакей, който може да седне и да се налива с момчетата в столовата на прислугата. Тази конкретна беседка се намираше в отдалечения край на градината, скрита от хорските очи от група избуяли храсти.
И тъй, насам насочи Бийч своите тежки стъпки дюстабанлии, но макар в беседката да нямаше никой, не влезе вътре, понеже изпитваше панически ужас от щипалки, чието присъствие основателно подозираше в покрития със слама покрив. Наместо това си придърпа един плетен стол до разположената отзад масичка и като се разплу върху него, изпуфтя, отпи глътка бира и се замисли. И колкото повече мислеше, толкова по-малко му се нравеше онова, за което имаше да мисли.
Като правило в случаите, когато членовете на Семейството засвидетелстваха доверието си към него, търсейки помощта му за една или друга дребна услуга, Бийч се чувстваше горд и поласкан. Неговият девиз беше: „Аз служа“. Но той не можеше да скрие от себе си, че понякога Семейството имаше склонността да отива твърде далеч.
Класически пример за това беше, разбира се, случаят, когато господин Роналд, след като открадна Императрицата и я укри в запустелия лесничейски дом в западните покрайнини на имението, го застави да му съдейства в изхранването й. Настоящата му задача не представляваше чак такова страшно изпитание за почтеността, но все пак той чувстваше, че назначавайки го за хранител на тъй жизненоважен документ като своите „Спомени“, Достопочтеният Галахад бе прехвърлил границите на онова, което човек е в правото си да иска от един иконом. Отговорността, считаше той, бе такава, каквото никой иконом, колкото и да изгаря от желание да бъде полезен и да служи, не би следвало да поема.
При мисълта за всичко онова, което зависеше от неговата бдителност, го свиваше под лъжичката. Така изминаха около пет минути, през които той седеше, обзет от нарастващо безпокойство, когато шум от търкащи се по дърво подметки го извести, че вече не е сам в любимия оазис. Някакъв индивид или индивиди бяха влезли в беседката.
— Тук можем да говорим — каза нечий глас, след което изскърца стол, сякаш върху него се бе отпуснал крупен обем.
И действително случаят бе точно такъв. Това бе лорд Тилбъри, а той притежаваше един от най-крупните обеми на Флийт Стрийт.
Когато преди няколко минути, провесил нос във фоайето на „Гербът на Емсуърт“, лорд Тилбъри бе зърнал Монти Бодкин да влиза от улицата, първата му мисъл бе за някой уединен кът, където двамата да поговорят насаме. От пръв поглед личеше, че младежът се кани да каже много неща, и той не искаше това да се случи в присъствието на половин дузината любознателни шропширски момци, стърчащи наоколо.
Великите умове мислят по сходен начин. Както Бийч, закопнял по дискретна халба бира, така и лорд Тилбъри, несклонен да обсъжда поверителни лични дела във фоайето на странноприемница, бяха стигнали до заключението, че истинска усамотеност може най-добре да се постигне в дъното на градината. Ето защо, принуждавайки с властен жест своя млад приятел да мълчи, негова светлост го бе повел към тази сенчеста беседка.