И едва стигнал до това заключение, той зърна на алеята под себе си движеща се купчина кални дрехи. Това беше Монти Бодкин, завърнал се от своите митарства. Рони се наведе още малко от прозореца, преливащ от млякото на човешка доброта, както е казал поетът.
— Привет — подвикна той.
Монти вдигна глава.
— Здрасти.
— Намокрил си се.
— Да.
— Майко мила, ама яко си се намокрил! — поясни Рони. Той изпитваше болка от мисълта, че този славен нов свят може да съдържа негов събрат, докаран до такова окаяно състояние. — Най добре иди да се преоблечеш.
— Да.
— В нещо сухо.
Монти кимна, пръскайки вода като шадраван. Сетне отметна от очите си шепата водорасли, които му служеха за коса, и заджвака към вратата.
Приблизително две минути по-късно Рони, който още не можеше да си намери място от състрадание, се досети, че на горния рафт в тоалетката си има шишенце с отлично средство за разтривки.
Когато човек веднъж се оттласне от дъното на черна депресия, никога не се знае колко надалеч ще стигне в обратната посока. В нормално състояние Рони вероятно би изхвърлил от ума си прогизналостта на Монти веднага щом другият се скриеше от очите му. Но сега, подвластен на това странно чувство за всеобхватно човеколюбие, той реши, че няколкото кратки слова, с които бе изразил своята съпричастност, са били крайно недостатъчни. Той искаше да стори нещо дейно, нещо конструктивно, с което да спомогне за предотвратяване на жестоката настинка, на която този мокър като сюнгер мъж почти неминуемо се бе обрекъл. И тогава, както вече казахме, той си спомни за шишенцето.
Това бе „Златният балсам на Ригс“ в голямата (от седем и половина шилинга) опаковка, за който той знаеше, и то не само от рекламите, които го заявяваха съвсем открито, а и от личен опит, че предава незабавна и разпускаща топлина по цялото тяло, предотвратявайки катар, простуда, ревматизъм, ишиас, схващане на ставите и лумбаго, като в добавка поражда едно възхитително усещане за бодрост посредством тонизиране и съживяване на мускулните тъкани. А ако някой някога се бе нуждаел от незабавна разпускаща топлина и тонизиране, то това беше Монти.
Като грабна шишенцето, той се завтече по коридора към своята спасителна мисия. Откри Монти в стаята му, съблечен до кръста и търкащ се усърдно с груба хавлиена кърпа.
— Такова — каза той, — не знам дали знаеш за това средство. Защо не вземеш да го опиташ? Предава незабавна разпускаща топлина.
Монти, увил рамене с пешкира, взе с интерес шишенцето и го поразклати неуверено. Тази загриженост го трогна.
— Адски мило от твоя страна.
— Няма нищо.
— Сигурен ли си, че не е за коне?
— За коне ли?
— Някои от тия мехлеми ги правят за тях. Натъркаш се хубавичко, а после като погледнеш пак упътването, виждаш „Само за коне“ или нещо подобно. После половин час се гърчиш като топнат в сярна киселина.
— А, не. Мехлемът си е наред. Аз самият го използвам.
— Е, тогава мечка страх, мен не страх! — рече Монти, облекчен.
Той отля в дланта си малко от течността и разкърши гърди. И докато го правеше, Рони Фиш нададе кратък, дрезгав вопъл.
Монти го изгледа удивено. Неговият благодетел бе добил подчертано ален оттенък и го гледаше по нехристиянски начин.
— А? — попита той в недоумение.
Рони не отговори веднага. Той изглеждаше зает да преглъща някакъв твърд, ръбест предмет.
— Гърдите ти — произнесе най-сетне със странен глух глас.
— А?
Итън и Кеймбридж се притекоха на помощ на Рони. Външно невъзмутим, той преглътна отново, махна някаква прашинка от левия си ръкав и прочисти гърло.
— На гърдите ти има нещо. — Той млъкна за секунда, колкото да преглътне повторно. — Прилича на „Сю“. — Замълча отново. — „Сю“ — додаде небрежно, — със сърце, прободено от стрела.
Твърдият ръбест предмет сякаш се прехвърли в гърлото на Монти. Настъпи кратка тишина, докато той се мъчеше да се освободи от него.
Идеше му да се ритне отзад. Чудна работа, прехвръкна печална мисъл в ума му, как ако човек гледа нещо ден след ден в течение на две години, то престава да оставя отпечатък върху неговата ретина или каквото беше там. Това заградено със сърце „Сю“, тази преливаща в розово и ясно-синьо дан към една отдавна изчезнала любов, която в изблик на романтичен плам той бе заръчал да татуират върху кожата му в ранните дни на техния годеж, ако се съдеше по вниманието, което й бе обръщал през последните осемнайсет месеца, спокойно можеше и да не съществува.
Мигът изискваше да се съобразява бързо.
— Това не е „Сю“ — обясни той, — а „С. Ю.“ — Сара Юджийн.