— Е, момичето ми?
— Здравей, Гали.
— Къде се губиш цял ден?
— Бях излязла да се разтъпча по терасата.
— Измокри ли си краката?
— Не. Но може би все пак няма да е зле да се кача горе да се преобуя.
На Достопочтения тези не му минаваха. Той я улови и я дръпна до себе си на канапето.
— Разсей ме — помоли. — Чувствам се отегчен.
— Горкичкият Гали. Съжалявам.
— Това — каза Достопочтеният — е оня час от деня, от който човек не може де се скрие. Той го кара да изследва душата си. А аз не искам да изследвам своята. Допускам, че мяза на стар чехъл. Тъй че, както казах, разсей ме, дете. Изпей ми нещо. Потанцувай. Задавай ми гатанки.
— Боя се, че…
Достопочтеният й отправи остър взор през монокъла си. Да, подозренията му се оправдаха. Момичето не преливаше от бодрост.
— Случило ли се е нещо?
— А, не.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Една цигара?
— Не, благодаря.
— Да пусна ли радиото? Може да има лекция за тритоните.
— По-добре недей.
Галахад смръщи вежди. После му хрумна едно възможно обяснение.
— Сигурно е от жегата.
— Да, днес беше горещо. Чак сега се разхлади.
— Бурите често потискат хората. Да не би да те е страх от гръмотевици?
— Не.
— Защото много момичета се боят от тях. Познавах едно, което имаше навика всеки път, щом се разрази буря, да се хвърля на врата на най-близкия мъж и да го прегръща и целува, докато всичко не свърши. Изцяло психична реакция, разбира се, но трябваше да видиш каква тълпа се трупаше край нея, щом небето започнеше да се заоблачава. Гладис й беше името. Гладис Туистълтън. Такова едно хубаво момиче, с големи морни очи. Омъжи се за офицер от Гвардейския конен полк, на име Харингей. Разправяха, че начинът, по който в ранните години на брака им Харингей опразвал гостната при най-малкото съмнение за дъжд, бил рядка и запомняща се гледка.
Достопочтеният видимо се ободри. Като всички заклети разказвачи, той се раждаше наново, започнеха ли анекдотите да му идват един подир друг.
— Като се отвори дума за гръмотевици — продължи той, — разказвал ли съм ти някога историята за Пъфи Бенгър и бурята?
— Не, не мисля.
— Това се случи, когато Плъг Башъм, моя милост и още неколцина гостувахме в имението му в Съмърсетшир, да половим риба. Пъфи, трябва да се признае, обичаше да прави от мухата слон. Очарователен мъж, но лъжеше като дърт циганин. Имаше една племенница, с която се фукаше наляво и надясно. Племенницата му можела това, племенницата му можела онова. Тя беше от деловите, работещи момичета — трябва да е била първата — и той страшно се гордееше с нея. И ето че един ден, когато навън имаше буря и щем не щем, трябваше да стоим в къщата и да си чешем езиците, той спомена, че племенницата му била най-бързата машинописка в Англия.
Сю се бе привела напред, подпирайки брадичката си с ръце.
— Е, казахме ние по едно „Ами!“, „Гледай ти!“ и тъй нататък — все пак човекът ни беше домакин — и всичко несъмнено щеше да свърши дотук, ако Пъфи, който никога не знаеше мярка, не бе добавил, че уменията на това момиче като машинописка имали невероятен ефект върху свиренето й на пиано. Не че го подобрили — то открай време си било съвършено, — но му придали съществена бързина. „Фактически — каза Пъфи — знам, че ще ви се стори невероятно, но честен кръст, тя вече може да изсвири Погребалния марш на Шопен за четирийсет и осем секунди!“ Това, разбира се, ни дойде малко множко. „Стига бе, за четирийсет и осем секунди?“ — обади се някой. „За четирийсет и осем секунди,“ — повтори твърдо Пъфи. Той самият често го бил засичал с хронометъра си. И тогава Плъг Башъм, който винаги си е бил пряма душа, си позволи волността като стар приятел да каже на Пъфи, че е най-големият лъжец в страната, без да се изключва дори Уийкс Кучата Муцуна, тогавашният шампион на клуб „Пеликан“. „Да знаеш, че не е безопасно да се стои в една къща с теб по време на буря,“ — завърши Плъг. „И защо, ако смея да попитам, не е безопасно да се стои в една къща с мен по време на буря?“ — попита Пъфи. „Защото — отвърна Плъг — съществува голяма вероятност всеки миг Всевишният да я порази с гръм, ето защо.“ „Слушайте — рече тогава Пъфи, който доста се беше навил, — ако племенницата ми Мъртъл не изсвири Погребалния марш на Шопен за четирийсет и осем секунди, то аз наистина се надявам тази къща да бъде поразена от гръм в същия този миг.“ И — по едно доста странно съвпадение, както винаги съм смятал — така и стана. Всичко сякаш лумна в бели пламъци, разнесе се адски трясък и следващото, което видях, беше как Пъфи изпълзява изпод масата. Помня, че изглеждаше повече огорчен, отколкото уплашен. Вдигна укорителен поглед към тавана и изрече с един такъв кисел глас: „То пък човек да не се пошегува с Теб!“