— Една секунда, вуйчо Гали.
— Да?
Достопочтеният се спря на път към вратата и видя, че върху лицето на племенника му се е появило характерното изражение на млад хиндуистки факир, който, лягайки върху първата си дъска с гвоздеи, започва да се разкайва, задето не си е избрал някоя по-умерена религия.
— Боя се, че нещата не са чак толкова прости — издума Рони.
Достопочтеният обра хлабината на монокъла си, който във вълнението на последните минути се беше поизместил. Тикна го здраво в очната си кухина и огледа изпитателно племенника си.
Какво искаш да кажеш?
— Нищо не си разбрал. Цялата работа е там, че Сю не ме обича.
— Глупости!
— Не са глупости. Тя е влюбена в Монти Бодкин.
— Какво!
— И ще се омъжи за него. Всичко е вече уредено.
— Никога не съм чувал по-…
— Самата истина — настоя Рони, изкривявайки устни в горчива усмивка. — И аз не й се сърдя. Никой не е виновен. Просто така става в живота. Тъй или иначе, факт е, че е луда по него. В мига, в който аз напускам замъка, тя хуква към Лондон, за да се срещнат. Не е могла да издържи повече, без да го види. Толкова силно е копняла той да бъде край нея, че го подучила дори да кандидатства за мястото на Хюго като секретар на вуйчо Кларънс. Вчера е била цял следобед с него горе на покрива. И освен това — тук Рони трябваше да млъкне за миг, за да овладее гласа си — той е татуирал името й на гърдите си, със сърце наоколо. Пронизано от стрела.
— Шегуваш ли се?
— Видях го с ей тези тук очи.
— Да пукна дано! Да се докара дотам, кучият му син. За последен път съм чул някой да си татуира име на момиче през деветдесет и девета, когато Джак Белами-Джонстън…
Рони вдигна възпираща длан.
— Не сега, вуйчо, ако не възразяваш.
— Крайно забавна история — намуси се Достопочтеният.
— Някой друг път.
— Е, сигурно имаш право. Предполагам, че не си в настроение за анекдоти. Щях само да ти кажа, че бедният стар Джак хлътна по Есмералда Паркинсън-Уилоуби и си беше татуирал цялото й име, от едната ключица до другата. Болките му тъкмо бяха постихнали, когато двамата се скараха и той се сгоди за друго момиче, което се казваше Мей Тод. Тъй че, ако само мъничко беше почакал… Но, както казваш, това е ни в клин, ни в ръкав. Рони, скъпото ми момче — каза Достопочтеният, — ти направо ме хвърли в тъч. Винаги съм гледал на теб като на посредствена млада ливада, но никога, никога не съм допускал, че можеш да повярваш на такава дивотия!
— Дивотия!
— От начало до край. Ти виждаш нещата в съвсем погрешна светлина. Дори да предположим, че Сю наистина е ходила в Лондон…
— Няма какво да предполагаме. Майка ми ги е видяла да обядват с Монти в „Баркли“.
— Виж, това може да се очаква от нея. Проклетата хрътка. Съжалявам, момчето ми. Забравих, че ти е майка. Но все пак ми е сестра отпреди да се родиш и един мъж има право да нарече собствената си сестра „проклета хрътка“. Та какво ти е казала?
— Каза ми, че…
— Добре, добре. Няма значение. Мога да се досетя. Не се съмнявам, че ти е пропищяла ушите с какви ли не глупости. Е, сега най-сетне ти се удава да чуеш истината. Твоята Сю няма никакъв пръст в идването на Монти тук. Тя за пръв път разбра за назначаването му като секретар на Кларънс от мен и трябва да знаеш, че новината й дойде като студен душ. И сега я виждам как ме гледа като ранена сърна и казва, че тоя път вече сме оплескали всичко, защото навремето, едва ли не още дете, тя била сгодена за него…
— Какво?
— Да, да, точно така. Преди много години. Когато още дори не е подозирала за съществуването ти. Всичко продължило само седмица или две, доколкото разбрах, и тя с радост се отървала от него. Но фактът си оставаше факт. Той щеше да дойде тук, да я види, и ако някой не го предупредеше да си държи езика зад зъбите — неминуемо щеше да изтърси нещо за добрите стари дни, от което ти щеше да се запениш край устата, защото си малоумен ревнивец, винаги готов да направи сцена и за най-малкото нещо. Тя ме попита как да постъпи и аз й дадох единствения възможен съвет. Казах й незабавно да отпраши за Лондон, преди да си се върнал, да изкопае Монти и да му каже да се прави на умряла буболечка. Което тя и стори. Ето как се е озовала в Лондон през оня ден и ето защо е обядвала с Монти. Това е цялата история. Както виждаш, всичко от начало до край е издържано в най-чист дух на алтруизъм, без никакъв друг мотив освен запазването на твоя душевен покой. Може би това ще ти послужи за урок в бъдеще да обуздаваш у себе си ревността, за която винаги съм твърдял и ще твърдя, че е едно от най-проклетите…