— Една секунда, Джулия — каза Достопочтеният Галахад.
Той я изгледа напрегнато. Тя отвърна на взора му с израз на отегчено любопитство.
— Е?
— Ти си вдовица на покойния гвардейски генерал-майор, сър Майлс Фиш.
— Никога не съм го отричала.
— Да поговорим тогава — нежно предложи Достопочтеният — за покойния генерал-майор сър Майлс Фиш.
В сините очи на лейди Джулия бавно се прокрадна ужас. Също тъй бавно тя се изправи от креслото, в което се бе отпуснала. Съзнанието й се изпълваше от зловещо подозрение.
— Когато Майлс Фиш се ожени за теб — продължи брат й, — той беше един порядъчен до клисавост полковник. Помня как първия път, когато го видя, самата ти каза, че ти се видял заспал. Повярвай ми, Джулия, когато аз познавах добрия стар Фиши Фиш като млад подпоручик, докато ти още тровеше живота на гувернантките в замъка, той съвсем не можеше да се нарече заспал. Напротив, будната му игривост бе радост и утеха за цял Лондон.
Тя го гледаше втрещена. Цялата й жизнена позиция търпеше революционен обрат. Допреди минути отношението й към прословутите „Спомени“ бе, общо взето, повърхностно… незаангажирано… абстрактно може би е най-точната дума. Мисълта за смута, който те щяха да всеят сред приятелите й, искрено я забавляваше. Но тогава тя съвсем естествено бе предполагала, че този човек ще прояви елементарна сдържаност, що се отнася до миналото на собствената му плът и кръв.
— Галахад! Нали не си…
Историкът изправи пръст срещу нея, подобно на пръст на съдбата.
— Кой мина на велосипед по Пикадили в небесносиньо бельо в късното лято на ’97-а?
— Галахад!
— Кой, прибирайки се в апартамента си в новогодишното утро на 1902-ра, взе кофата с въглища за бясно куче и я простреля в сърцето?
— Галахад!
— Кой…
Достопочтеният замлъкна. В стаята бе влязла лейди Констанс.
— А, Кони — рече той радушно. — Ние с Джулия тъкмо си бъбрехме за туй-онуй. На всяка цена я накарай после да ти разкаже. А аз трябва да сляза да проверя как се справят младите.
На прага той се поспря.
— Допълнителен материал по темата — рече, фокусирайки монокъла си върху лейди Джулия, — може да се открие в глави трета, единайсета, шестнайсета, седемнайсета и двайсет и първа. Най-вече в двайсет и първа.
И с ослепителна прощална усмивка излезе пружиниращо от стаята и се спусна надолу по стълбите.
В билярдната зала сцената, правдиво описана от него като трогателна, все още беше в разгара си. Достопочтеният съжали, че няма фотоапарат, за да я запечата за вечен спомен на сестра си Джулия.
— Много добре, момчето ми — каза сърдечно той. — Така те искам.
Рони се отлепи неохотно от годеницата си и си заоправя вратовръзката. Той не бе чул отварянето на вратата.
— А, вуйчо Гали. Откога си тук?
Сю изтича до литератора и го целуна.
— Аз ще се въздържа — отстъпи назад ощастливеният, но предпазлив Гали. — Иначе, току-виж, взел да те ревнува и от мен.
— Не е нужно да натякваш — отбеляза с достойнство Рони.
— Тогава няма. Ще се задоволя само да отбележа, че от всички млади ливади, които съм видял през живота си…
— Той не е ливада! — пламенно изрече Сю.
— Скъпо мое момиче — възрази Достопочтеният. — Аз съм роден и отрасъл сред ливади. Бил съм член на клубове, състоящи се изключително от зелени ливади. Затова позволи ми да съм по-наясно от теб кога един млад мъж е ливада. Но сега няма да спорим по въпроса. Онова, за което съм дошъл да поговорим, е моят ръкопис.
Безотчетен вик се изтръгна от устните на Рони.
— Ливада или не — продължи Достопочтеният, — той трябва да пази този документ като зеницата на очите си. Защото, ако някога на света е имало две жени, готови да паднат до нивото на зверове от джунглата, за да го докопат в костеливите си лапи…
— Вуйчо Гали!
— Рони, миличък! — извика Сю. — Какво ти е?
Тя имаше всички основания за този въпрос. Очите на младия мъж бяха оцъклени в нездрав взор. Обикновено безукорната му прическа бе разрошена там, където бе заровил трескави пръсти в нея. Дори жилетката му изглеждаше измачкана.
— … то това са майка ти и лейди Констанс — говореше Достопочтеният, който не бе от мъжете, оставящи се лесно да ги прекъснат. — А ето и нещо, което сигурно ще те изненада. Младият Монти Бодкин също е в играта. Със съжаление трябва да отбележа, че той се оказа змия номер едно в тревата. Получил е инструкции от собственика на фирмата, която щеше да издаде книгата ми, да я задигне и да му я отнесе. Името на човека е лорд Тилбъри. Лично аз навремето го познавах като Фарфалака Пайк. Защо им е притрябвало да правят от младия Фарфалак лорд…