— Вуйчо Гали!
Малко сприхаво Достопочтеният най-сетне разреши потокът на красноречието му да бъде отклонен.
— Е, добре, какво има?
Едно ледено спокойствие — спокойствието на осъдения на смърт — се бе спуснало над Рони Фиш.
— Монти Бодкин беше тук преди малко — рече той. — Искаше ръкописа. Аз му казах къде е. И той отиде да го вземе.
11.
Никоя радост на тоя свят не е съвършена. Монти Бодкин, след като извади ръкописа от скрина в спалнята на Рони, потри ръце над него, отнесе го стаята си, потри отново ръце и го на сигурно място там, долови известно помръкване във възторга си при мисълта за неловкия разговор с Пилбийм, който неизбежно му предстоеше. Той винаги бе гледал да избягва конфузните сцени, а тази сега се очертаваше като изключително конфузна. Пилбийм, съзнаваше младежът, имаше всички основания да се разлюти като настъпен кокоши трън.
Все пак, такова, един частен детектив също има своите чувства. Той не обича, когато някой го прави на маймуна. Ако му възложиш да направи нещо, а после вземеш, че си го свършиш сам, честолюбието му неминуемо се накърнява. Да речем, че Шерлок Холмс е бил натоварен с отговорната задача да открие някакви военноморски планове, а после от Адмиралтейството го викнат и му кажат между другото: „А, такова, Шерлок, старче, нали се сещаш за ония планове? Е, не се притеснявай повече. Ние току-що отидохме и си ги свихме сами.“ Не ще и дума, че добрият стар копой би се почувствал като ритнат отзад. Твърде сходни чувства, боеше се Монти, щеше да изпита и Пърси Пилбийм. Ето защо перспективата да му съобщи новината никак не го топлеше.
Но дългът си беше дълг. Той откри собственика на „Аргус“ (Пилгъс, Пикси, Лондон) да масажира мустаците си в пушалнята и с леко свиване под лъжичката взе да подхожда към дневния ред.
— А, тук ли сте били, Пилбийм. Такова…
Детективът вдигна поглед. С удвоено чувство за вина Монти зърна в чертите му белега на непосилно мислене. Видът му бе направо спаружен.
— А, Бодкин, тъкмо се канех да ви потърся. От доста време мисля…
Състрадателното сърце на Монти се обливаше в кръв, но той реши, че най-хуманно ще е да му удари теслата без встъпителни слова.
— Знам, моя бедна, стара хрътко, знам — рече той. — По очите го виждам. Е, Пилбийм, боя се, че имам лоши новини за вас. Това, което съм дошъл да ви кажа, е да дръпнете шалтера на умствената мощ. Нека стрелките паднат на нула. Захвърлете кроежите. Аз ви снемам от случая.
— Моля?
— Съжалявам, но нямам друг избор. Виждате ли, като вземем всичко едно на друго, получи се тъй, че в крайна сметка отидох и си взех ръкописа сам.
— Какво?
— Да.
Настъпи дълга пауза.
— Е, това е чудесно — измънка накрая Пилбийм. — Надявам се, че сте го скрили добре?
— О, да. Пъхнах го под леглото в моята стая. Чак навътре до стената.
— Чудесно — каза Пилбийм. — Чудесно.
Монти се почувства подчертано облекчен от това негово отношение. Той се бе подготвил да понася упреци, да тръпне под тежестта на обвинения. Мъжът пред него трябва да беше изключително свестен, за да приема всичко по този начин. Всъщност той бе готов да пукне, ако през живота си бе срещал друг, който при подобни обстоятелства да се е държал по такъв британски начин.
— И какво смятате да правите с него? — попита Пилбийм.
— Ще го отнеса в „Гербът на Емсуърт“ на един човек на име Тилбъри.
— Да не става дума за лорд Тилбъри?
— Точно така — отвърна учуден Монти. — Познавате ли го?
— Преди да основа „Аргус“, бях редактор на „Светски пиперки“.
— Наистина? Гледай ти! Аз пък, преди да ме изхвърли, бях помощник-редактор на „Весели звънчета“. Това май доста ни сближава.
— Но защо му е на лорд Тилбъри ръкописът?
— Ами виждате ли, той има договор с Гали за книгата и когато Гали се отказал да публикува, усетил как от ръчичките му изтича камара пари. Естествено, че ще го иска.
— Разбирам. Навярно ще ви даде доста голямо възнаграждение?
— О, неговите пари не ми трябват. Имам си достатъчно. Това, което ми е нужно, е работа. Той обеща да ме вземе обратно във „Весели звънчета“, ако му набавя ръкописа.
— Значи напускате тукашната служба?
Монти се изкиска развеселено.
— Можете да се обзаложите, че напускам. Очаквам всеки миг да ми бият шута. И това като нищо щеше да стане още вчера — изкиска се отново той, — ако старият Емсуърт ме беше зърнал отнякъде как се справям с вратата на бараката.