Може би тъкмо тази мисъл караше Пърбрайт да отстоява позицията си в спора с разпалено „Ммм“. Свинарят бе мъж, ценящ нощния си покой. Сега той отново заклати глава и чворестото му лице доби безутешен израз.
— Е, това е в общи линии положението, драги Пилбийм. Какъв е вашият съвет?
Детективът прецени, че колкото по-скоро даде гласа си, толкова по-скоро ще приключи тази безполезна дискусия. Целият проблем му бе напълно безразличен. Макар официално да се намираше в замъка с цел да сътрудничи в охраната на Императрицата, той така и не прегърна тази благородна задача. Свинете го отегчаваха.
— Аз бих я преместил — каза той.
— Наистина ли смятате така?
— Абсолютно.
Кротко тържество озари пенснето на лорд Емсуърт.
— Ето ти мнението на един експерт, Пърбрайт — рече той. — Господин Пилбийм знае. Щом господин Пилбийм казва: „Местете я“, значи тя положително трябва да бъде преместена. Направи го колкото се може по-скоро.
— Ъхъ, милорд — отвърна съкрушеният свинар.
— А сега бих ли могъл да разменя няколко думи с вас, лорд Емсуърт? — попита Пилбийм.
— Разбира се, драги, разбира се. Но преди да го направите, позволете да ви кажа нещо изключително важно. Искам да чуя как ще го изтълкувате. Нека се спрем първо на него, а после можете да ми съобщите онова, което конкретно ви води насам. Нали няма да забравите онова, което конкретно ви води насам?
— О, не.
— Защото на мен често ми се случва. Имам да кажа нещо на някого, но става тъй, че не мога да го направя незабавно, и когато вече имам тази възможност, се оказва че ми е изхвръкнало от ума. Сестра ми Констанс често ме хока заради това. Помня как веднъж дори сравни паметта ми с пробито сито. Мисля, че беше доста удачно. Тя имаше предвид, че е пълна с дупки, нали разбирате, както предполагам, че са устроени ситата. Това беше при онзи случай, когато…
Пилбийм имаше удоволствието да познава деветия граф едва отскоро, но все пак бе успял да схване, че ако не бъде възпрепятстван с твърда ръка, той е способен да каканиже така до безконечност.
— Какво по-точно искахте да ми кажете, лорд Емсуърт? — попита той.
— А? О, да, разбира се, драги. Вие искате да чуете онзи изключително важен факт, който обещах да поставя на вниманието ви. Ще ви помоля, прочее, да хвърлите поглед назад, драги ми Пилбийм. Назад към вчера. Вчера вечерта. Не зная дали помните, че ви споменах за невероятната мистерия с човека, изчезнал от бараката за инструменти?
— Без съмнение.
— Фактите…
— Да, знам.
— Фактите…
— Помня ги.
— Фактите — продължи невъзмутимо негова светлост — са следните. В съответствие с моите инструкции вчера следобед Пърбрайт се спотайвал край тази кочина и, не щеш ли, видял мъж с престъпна външност, който се опитвал да отрови моята свиня с картоф. Той се промъкнал зад гърба му, спипал го на местопрестъплението и го затворил ей в онази барака там с намерението, след като ме информира за случилото се, да се върне и да го предаде в ръцете на закона. Тук следва да спомена, че тиквайки вътре главореза, той не пропуснал да залости надлежно вратата с яко дървено резе.
— Абсолютно. Аз…
— Тъй че очевидно не е имало начин той да осъществи бягство — говоря за главореза, не за Пърбрайт — и можете да си представите неговото смайване — имам предвид на Пърбрайт, не на главореза, — когато, завръщайки се, установил, че тъкмо това се е случило. Вратата на бараката зеела отворена, а той — вече отново имам предвид главореза — се бил изпарил. Изчезнал яко дим, драги ми Пилбийм, или поне така ми каза Пърбрайт. И сега следва онова знаменателно нещо, което исках да ви съобщя. Малко преди да се появите, накарах Пърбрайт да ме затвори в тази барака и да залости вратата с резето, при което открих, че е невъзможно — напълно изключено, драги, да се освободя сам изотвътре. Опитвах отново и отново и отново, но не, нищо не се получаваше. Е, кажете сега, Пилбийм, на какво ви навежда всичко това? — попита лорд Емсуърт, взирайки се остро над очилата си.
— Някой трябва да го е пуснал.
— Именно. Несъмнено. Не ще и дума. Но, естествено, кой е бил той, ние никога не ще узнаем.
— Аз открих кой е бил.
Лорд Емсуърт се олюля. Той открай време хранеше смътна представа, че детективите обладават непостижимия за един простосмъртен дар да проникват в необяснимото, но никога досега не му се беше случвало да гледа собственоочно как го правят.
— Открили сте кой е бил? — зяпна той.
— Да.
— Пърбрайт, господин Пилбийм е открил кой е бил.
— Ъхъ, милорд.
— Докато мигнеш с око! Това е поразително, Пърбрайт.
— Ъхъ, милорд.