— А аз вече не вярвах, че някога ще узнаем. Ти вярваше ли, Пърбрайт?
— Ммм, милорд.
— Тъй, тъй, тъй! — констатира лорд Емсуърт. — Това е най-невероятното… А, да, знаех си, че имам нещо да ви питам… Кой е бил?
— Бодкин.
— Бодкин?
— Младият Бодкин, вашият секретар — рече Пилбийм.
— Знаех си! — Лорд Емсуърт раздруса юмрук към небето и гласът му, както винаги в мигове на вълнение, се извиси кресливо. — Знаех си! От самото начало го подозирах. Сигурен бях, че е оръдие на Парслоу. Ще го уволня! — извика негова светлост, почти навлизайки в сопрановия регистър. — Още в края на месеца ще си отиде.
— Би било по-безопасно, ако го отстраните незабавно.
— Разбира се, драги. Напълно сте прав. Ще бъде отстранен незабавно. Къде е той? Трябва да го видя. Още сега отивам при него.
— По-добре ми позволете да го изпратя при вас. Откъде-накъде вие ще ходите? Нека разбере кой командва тук.
— Разбирам какво имате предвид.
— Само почакайте, а аз ще отида да му кажа, че желаете да разговаряте с него.
— Не бих искал да ви създавам това неудобство, драги.
— О, напротив — увери го Пилбийм. — За мен ще е удоволствие.
Една от отличителните черти на светския мъж е, че дори при най-тягостни обстоятелства той умее да запазва своето самообладание. Като се изключи характерното свистящо зяпване и едно: „Защо ме наказваш така, Господи?“ с прострени към тавана ръце, нито един мускул не трепна по лицето на Достопочтения Галахад Трипуд при сензационното изявление на Рони.
При все това той изгледа племенника си, сякаш беше злоупотребил с финансите му букмейкър.
— Ти луд ли си? — го попита.
Това бе въпрос, на който Рони сериозно се затрудняваше да отговори. Дори за собствените му уши разказът за неговия широк жест сега прозвуча съвсем като постъпка на имбецил. Най-доброто, което можеше да каже за него, бе, че подобно на повечето необмислени постъпки на момента жестът му се е сторил добра идея. Докато привърши, последният от рода Фиш бе добил високоградусен оттенък, а пръстите му нееднократно бяха поправили иначе безупречната вратовръзка. Дори фактът, че Сю с типично женското си съчувствие промуши ръка под лакътя му и го целуна, не успя да му донесе истинско облекчение. За пламналите му сетива тази целувка твърде много наподобяваше целувката, с която майка успокоява детето си кретенче.
— Искам да кажа, нали разбирате какво имам предвид — заключи отмаляло той. — Мислех, че Сю е скъсала с мен, и затова нямаше никакъв смисъл да държа повече проклетото нещо, а Монти каза, че го иска, така че… общо взето, това е.
— Не можеш да кориш бедното ангелче, Гали — сгърча го Сю.
— Мога — възрази Достопочтеният. Той отиде до камината и натисна звънеца. — Ще се учудиш, като видиш колко много мога да коря бедното ангелче. Но за жалост, сега нямаме време за губене. Трябва моментално да пипнем младия Монти и да издрусаме от него ръкописа. Няма да търпим никакво шикалкавене. Аз съм възрастен мъж в залеза на дните си, но с желание и охота ще му седна на главата, докато ти, Рони, го риташ в ребрата. За нула време ще го накараме да… А, Бийч.
Вратата се беше отворила.
— Вие ли позвънихте, господин Галахад?
— Искам да видя господин Бодкин, Бийч. Веднага.
— Господин Бодкин напусна, сър.
— Напуснал! — кресна Достопочтеният.
— Напуснал! — извика Рони.
— Напуснал! — изписка Сю.
— Възможно е все още да се намира в своята спалня, довършвайки опаковането на вещите си — поясни икономът, — но аз неотдавна бях известен, че ще напусне замъка незабавно. Възникнало е неразбирателство, сър, между господин Бодкин и негова светлост. Не е по силите ми да ви информирам за точния ход на разногласието, но…
Рев на тигър, спуснал се връз своята жертва, прекъсна думите му. През отворената врата Достопочтеният бе зърнал длъгнест силует да прекосява фоайето. В следния миг той изхвръкна навън, препречвайки му пътя.
— Хей, ти! Стой, престъпна твар!
— А, здрасти.
Достопочтеният Галахад, както встъпителните му слова достатъчно ясно сочеха, не бе дошъл просто да си разменя любезности.
— Поврага твоето „Здрасти“ — изрева той. — Искам си ръкописа, коварни Бодкин, и го искам веднага, тъй че размърдай се по-живо, младо изчадие адово, овча муцуно проклета! Ако е в сакото ти, събличай го, ако е в куфара, отваряй го. А ние двамата с Рони ще те наглеждаме в това време.
От взора на Монти струеше безкрайна тъга. Той беше същинска Мона Лиза.
— Стига да беше у мен, смотаният ти ръкопис.
— Не ме лъжи, млади Бодкин!
— Не лъжа. Пилбийм го взе.
— Пилбийм!
Гласът на Монти потрепери от дълбоко чувство.