— Взех, че се изтървах като последен глупак пред гадния хитър малък пор къде съм го скрил. Тогава той отишъл и изтропал на лорд Емсуърт, че аз съм пуснал стария Тилбъри от бараката, и лорд Емсуърт ме повика при себе си, за да ми бие шута, а докато аз съм бил навън, за да ми бият шута, той се вмъкнал в стаята ми и го цапардосал.
— Къде е? Къде е тоя Пилбийм?
— Виж, това и аз бих искал да знам — въздъхна Монти. — Е, сбогом на всички. Отивам в „Гербът на Емсуърт“.
Той потътри унило нозе през парадния вход и надолу по стълбите. Зад гърба на Достопочтения Галахад прозвуча леко прокашляне.
— Ще има ли още нещо, сър?
Достопочтеният си пое дълбоко дъх.
— Не, благодаря ти, Бийч — отвърна. — Мисля, че на първо време и това ни е предостатъчно.
12.
В мига, в който Монти Бодкин и Достопочтеният Галахад Трипуд — две съзнания, обладани от една-едничка мисъл — се чудеха къде е той, жадувайки да разменят някоя и друга дума с него, Пърси Пилбийм, с ръкописа под мишница, тъкмо се изнизваше крадешком през задната врата на замъка. Той не желаеше да има нищо общо с парадни входове. Веднага след като бе изпълзял изпод леглото на Монти с безценната находка, той бе отупал дрехите си от праха и се бе отправил към черното стълбище. По криволичещи пътища то го изведе в огромен, ехтящ, застлан с каменни плочи коридор, откъдето до задния вход оставаше само една крачка. През цялото време не го срещна дори прислужница.
Докато бързаше по пътеката, опасваща зеленчуковата градина, от цялата му външност, като се започне от мазната усмивка под възгнусните мустачки и напето вирнатия тръткоподобен нос и се свърши с терасираните, мочурливи от брилянтин площи на буклестата му коса, струеше излъчването на мъж, който се самопоздравява с ловкия удар. Мозък, разсъждаваше Пърси Пилбийм — ето какво бе нужно в този живот. Мозък и способността да грабнеш онова, което случаят ти поднася на тепсия.
Тепърва му предстоеше дълга разходка. С цел да избегне срещата с някоя заинтересована страна, той възнамеряваше да опише широк кръг по границите на лорд Емсуъртовите владения, след което да хване пътя за Маркет Бландингс, близо до Мачингъм. А там, след като се озовеше в „Гербът на Емсуърт“ и успееше да стигне до задоволително финансово споразумение с лорд Тилбъри, щеше да хване първия влак за Лондон. Тъй че целият план на кампанията бе детайлно разчертан в главата му.
Единственото, което не бе предвидил в него, бе внезапната промяна на времето. Когато излизаше от замъка, слънцето грееше ярко на небето. Сега то бе забулено от тъмна маса облаци. Очевидно някаква второразрядна буря, закъсняла за големия купон, бе пристигнала запъхтяно и сега се готвеше да изнесе самостоятелно представление. Над хълмовете се разнесе колеблив грохот и една дъждовна капка плесна на челото на детектива. Преди да достигне края на градината, вече се лееше съвсем приличен порой.
Пилбийм, подобно на Достопочтения Галахад, мразеше да се мокри. Той се озърна за подслон и недалеч, сгушена в една долчинка, съзря ниска постройка от неизмазани тухли и греди. Като непривикнал към селския живот мъж, той нямаше понятие за какво би могла да служи, но керемиденият й покрив бе здрав и щеше да го скрие от дъжда, затова той заприпка натам и стигна тъкмо навреме, тъй като в следния миг небето се издъни. Детективът се оттегли по-навътре в своето убежище и седна върху купчина слама.
В ситуация като тази единственият начин човек да си убие времето е посредством мислене. Пилбийм се залови да мисли. И не след дълго взе да преразглежда своя план да отнесе ръкописа направо на лорд Тилбъри.
Това бе замисъл, заченат поради явния недостиг на други възможности. Той далеч предпочиташе първоначалната си идея за провеждане на търг, на който лорд Тилбъри и лейди Констанс Кийбъл да наддават един срещу друг, но досега всичките му кроежи в тази насока бяха опрели в задънена улица поради липсата на сигурно място, където да складира стоката си до приключване на сделката.
Всеки гост в провинциално имение, който има нещо за криене, е силно ограничен в своя избор на тайници. На практика той повече или по-малко е сврян в рамките на собствената си спалня. А от една спалня, както пролича в случая на Монти Бодкин, рядко става добър сейф. От мига на първата си среща с лейди Констанс Пилбийм бе дълбоко впечатлен от силата на нейната личност. Ако някога под слънцето се бе раждала жена на действието, мислеше той, то тази жена бе тя. Ако узнаеше, че ръкописът е у него и заподозреше, че го е скрил в спалнята си, той просто виждаше скоротечните действия, които щяха да последват. След броени минути документът щеше да е в ръцете й.