Има нещо гнило в Бландингс

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Леко къркан — поясни Пилбийм. — Току-що одрънках шише шампанско, и то на празен стомах.

— Ти интересуваш ли се от стомаха на господин Пилбийм, Констанс?

— Не.

— Нито пък аз — каза лейди Джулия. — Тъй че нека оставим засега вашия стомах, господин Пилбийм, и да се върнем на темата. Защо няма да цъфнем и да вържем, ако Бийч ни се яви?

— Защото книгата не е у него.

— Ако не се лъжа, преди малко казахте, че е.

— Беше. Но вече не е. Той я даде на Рони.

— Имате предвид моя син?

— Точно така. Винаги мисля за него като за Рони.

— Колко мило.

— Веднъж той се опита да ми извие врата — подхвърли между другото Пилбийм.

— О, това трябва много да ви е сближило — изрече съпричастно лейди Джулия. — Та значи ръкописът сега е у него, така ли?

— Не, не е.

— Но нали казахте, че бил.

— Казах, че беше, и беше, но не е. Той го даде на Бонти Модкин.

— О, тоя тип е невъзможен! — извика лейди Констанс. Пилбийм се озърна наоколо, но не видя никакъв тип. Някаква грешка вероятно.

— Какво полза да си губим повече времето с човек в неговото състояние? Не виждаш ли, че това са просто пиянски брътвежи?

— Една секунда, Кони. Може и да греша, но ми се струва, че скоро нещо ще изплува от спиртните изпарения. Явно всички в тази къща са си подхвърляли великия труд на Галахад един на друг. Малко търпение и, току-виж, сме разбрали на кого го е предал господин Бодкин.

Пилбийм нададе цвилещ смях.

— „Предал го“, как пък не! О, Боже, това ми харесва! Като се има предвид, че трябваше да се завирам под леглото му, за да го измъкна.

— Какво?

— И при това здравата си изтрясках главата в ръба. Ето, ако искате ми пипнете цицината.

— Да не искате да кажете, господин Пилбийм, че през цялото това време, докато говорим, ръкописът на брат ми е бил у вас?

— Нали ти казах, че нещо ще изплува, Кони.

— Да, Кони — рече Пилбийм. — У мен е.

— Тогава защо, в името на всичко свято, не казахте това от самото начало? Е, хайде, къде е?

— А, не обаждам — изфъфли Пилбийм, като помаха игриво с пръст.

— Господин Пилбийм — рече лейди Констанс с цялото Клеопатрово високомерие, на което бе способна, което ще рече много, — настоявам да разбера какво сте сторили с него. И бъдете така добър да престанете с вашите глупости.

Тя не можеше да се спре на по-злополучна тактика. Сходството на детектива със закачливо, макар и леко въртоглаво таласъмче, се стопи и на негово място дойдоха раздразнение, обида, протест, гняв и предизвикателство. Малките му маслинени очички се втвърдиха и от тях надзърна войнственият дух на оня Албърт Едуард Пилбийм, който веднъж отказал да си плати глобата и излежал седем дни в Брикстънския затвор, задето не почистил пушливия си комин.

— Охо? — каза той. — Охо? Значи така, а? Позволи ми да ти кажа, Кони, че тонът ти никак не ми харесва. Настоявала била! Виж й само приказките. Нека те информирам, че съм скрил ръкописа на място, където никога няма да го намериш. И той ще си остане там, докато не го отнеса на Тилбъри…

— Какви ги говори този? — попита отчаяно лейди Констанс. За нея Тилбъри означаваше просто малко градче в Есекс, известно с това, че навремето кралица Елизабет е правила там преглед на войските си или нещо подобно.

Но Джулия, като по-сведуща по темата „Тилбъри“, внезапно бе станала сериозна.

— Почакайте — намеси се тя в разговора. — Нека не вземаме прибързани решения, господин Пилбийм. На ваше място не бих отнесла ръкописа на лорд Тилбъри. Сигурна съм, че ако обсъдим нещата спокойно, ще можем да стигнем до някакво споразумение.

Пилбийм, който се бе изправил и сега плетеше крака към вратата, махна с ръка и побърза да се улови за една маса, за да запази равновесие.

— Късно е — каза той. — Твърде късно. Бях обиден. Не ми харесва тонът на Кони. Аз щях да седна като човек и да ви оставя да наддавате един срещу друг, но вече е твърде, твърде, твърде късно, защото бях оскърбен. Никакви разговори повече. Тилбъри получава ръкописа. Той е в „Гербът на Емсуърт“ и чака да му го отнесат. Е, сбосбооогом! — каза Пърси Пилбийм и се скри.

Лейди Констанс се обърна към сестра си за просветление.

— Но аз не разбирам, Джулия. Какво означава това! Кой е този лорд Тилбъри?

— Просто собственикът на издателския концерн, с който Гали е подписал договора си, ангел мой. Нищо повече.

— Имаш предвид — извика в ужас лейди Констанс, — че ако ръкописът попадне в неговите ръце, той ще го публикува?

— Незабавно.

— Аз няма да му позволя. Ще го дам под съд.

— Как? Той ще се защити с договора.

— Да не искаш да кажеш, че нищо не може да се направи?