— Какво?
— Казвам, че ще ти донеса нали-се-сещаш-какво днес след вечеря. А сега ордьовър… не, оревуар, дърти мошенико. Нещо ми е бръмнала главата и мисля да подремна. Много ти здраве. Чао-мяо!
От другия край на жицата се чу щракване. Пилбийм беше затворил.
Нечии пръсти натиснаха бравата на Пилбиймовата спалня. Юмрук издумка по вратата. Детективът надигна смръщено лице от възглавницата. Той беше в своята постеля, полуунесен в неспокойна дрямка.
— Кой е там?
— Само отвори вратата, и ще ти кажа кой е.
— Да не би да е старият Гали?
— Да се задавиш дано с тая твоя наглост!
— Какво искаш?
— Едно малко разговорче с теб, млади човече.
— Върви си, Гали — рече Пилбийм. — Не ми е до разговорчета, били те малки или големи. Опитвам се да поспя, старче. Кажи им, че няма да слизам за вечеря. Нещо ми е бръмнала главата.
— Ще ти бръмне още повече, ако успея да вляза вътре.
— Да, ама няма да успееш — отбеляза доволно Пилбийм. И като се засмя тихичко на находчивостта на отговора си, той отпусна морна глава назад и склопи пак очи. Дръжката се разтърси отново. Вратата изскърца под тежестта на нечие тяло. После настъпи тишина, не след дълго нарушена от ритмично хъркане.
Пърси Пилбийм спеше.
13.
Над замъка Бландингс се беше спуснал мрак — мекият галещ мрак, който подобно на кадифена завеса пада в края на летния ден. Сега спяха алените и белите цветове, от сенките се обаждаха бухали, а храстите шумоляха от малки нощни същества, тръгнали по своите неведоми дела. Мирисът на мокра пръст се смесваше с уханието на шибой и бръшлян. На фона на звездното небе кръжаха прилепи, а нощните пеперуди пърхаха заслепени в снопа златиста светлина, струящ през прозореца на трапезарията. Беше онзи час, в който човеците забравят тревогите на деня, седнали край дружеска трапеза.
Но тревоги като тези, които тегнеха над обитателите на замъка Бландингс, не се отмиват току-тъй с ядене и вино. Супата бе дошла и заминала. Рибата бе дошла и заминала. Предястието бе дошло и си заминаваше. А над масата все тъй тегнеше сянка на униние, подобно на мъглив покров. Всеки от тези мълчаливи сътрапезници таеше скрита горест. Дори лорд Емсуърт, които рядко биваше потиснат, чувстваше, че залците горчат в устата му само поради факта, че бе принуден да ги споделя със сър Грегъри Парслоу.
Що се отнасяше до самия сър Грегъри, то новината, предадена му само преди час по телефона от лейди Констанс Кийбъл, стигаше, за да му провали дузина вечери. Неговата младост, както някогашният му другар в палавите забави Достопочтеният Галахад Трипуд илюстрираше охотно, словоохотливо, многословно, изчерпателно и без задръжки в глави четвърта, седма, единайсета, осемнайсета и двадесет и четвърта на своя безсмъртен труд, може и да бе фриволна, но затова пък сега, в навечерието на шейсетата си година, той приемаше живота изключително сериозно. Желанието му да бъде одобрен от местния комитет на Консервативната партия като кандидат за предстоящите извънредни избори в Бриджфордския парламентарен район на Шропшир бе по-изгарящо от всякога, а ако Пилбийм изпълнеше заканата си да отнесе на лорд Тилбъри проклетия ръкопис, шансовете това да се случи можеха да се сравнят само с шансовете на Императрицата на Бландингс да спечели турнир по тенис. Сър Грегъри познаваше този местен комитет. Стига само историята със стридите да се появеше в печатен вид, и щяха да се отвърнат от него като от престоял на слънце труп.
Затова той бе дошъл тук тази вечер да убеждава Пилбийм, да умолява Пилбийм, да апелира към най-светлите чувства на Пилбийм, ако такива изобщо съществуваха. А ето че за зла врага наоколо не се мяркаше кьорав Пилбийм, когото да убеждава, да умолява и към чиито чувства да апелира.
Къде ли се бе дянало противното напомадено зловредие?
От същия въпрос се терзаеше и лейди Констанс. Къде беше Пилбийм? Възможно ли бе да е отишъл право при лорд Тилбъри след зигзагообразното си оттегляне от салона?
Лорд Емсуърт бе този, който облече недоумението в слова. От близо минута той се взираше по протежение на масата над изкривеното си пенсне с озадачения вид на котка, мъчеща се да провери по списък своите рожби.
— Бийч!
— Да, милорд? — отвърна глухо посърналият от грижи иконом. Червеят на притеснението разяждаше и неговата достойна душа.
— Бийч, не мога да видя господин Пилбийм. Ти виждаш ли господин Пилбийм, Бийч? Той като че ли не е сред нас.
— Господин Пилбийм е в своята спалня, милорд. Осведомил е лакея, който почукал на вратата му с водата за бръснене, че е възпрепятстван да слезе на вечеря поради силно главоболие, милорд.