Има глави, пригодени да носят неограничени количества шампанско. Главата на Достопочтения Галахад, да речем, би могла да послужи за пример. Пилбиймовата обаче не спадаше към тази привилегирована класа. Известно време собственикът й остана неподвижен, премигвайки при всеки нов пристъп на нажежена мъка. После, изправяйки се предпазливо, запали лампата и докрета криво-ляво до умивалника, където се зае да лочи от каната с вода. Приключил с това, напълни легена и взе да си оказва първа помощ.
Скоро, частично възстановен, се върна до леглото и внимателно седна отново. Помъчи се да проследи събитията, довели до настоящия катаклизъм, но откри, че не жъне успехи. Един-единствен факт изпъкваше ясно в спомените му — а именно че по някакъв начин, детайлите на който му убягваха, е бил люто оскърбен от лейди Констанс Кийбъл. Остро негодувание срещу дамата започна да се надига в гърдите на Пърси Пилбийм и не след дълго изкристализира в твърда решимост, че каквото и да му струва това, носът на тази жена трябва да бъде натрит. Търг нямаше да има. Веднага щом се почувстваше физически годен за някакво шаване в пространството, той щеше да отнесе ръкописа на лорд Тилбъри в „Гербът на Емсуърт“.
В тази точка от размислите му в къщата избухна бомба. Или, с други думи, на вратата се почука.
— Мога ли да вляза, драги?
Пилбийм позна гласа. Не биваше да бъде груб с единствения си приятел в замъка. Като плю в пазвата си и се подръпна за ухото, той стана и отключи.
— Охо! Вече ходим, както виждам. Чувстваме се малко по-добре, а? Всички много се тревожихме за вас на вечеря — обяви лорд Емсуърт, като взе да се потрива из стаята, както се потриваше из всички стаи, които удостояваше с присъствието си. — Чудехме се какво ли може да ви има. Сестра ми Джулия, ако не греша, допусна възможността да сте пипнали бубонна чума. Откъде й хрумна тази идея, умът ми не го побира. Абсурдно, разбира се. В наши дни хората все по-трудно хващат бубонна чума. Още не съм чул някой да е хванал бубонна чума в Шропшир. Всъщност — рече лорд Емсуърт в пристъп на откровеност, изтървавайки в камината четката за коса, която се бе опитвал да балансира върху гребена — не съм убеден, че изобщо съм наясно що за чума е бубонната.
Над Пърси Пилбийм бавно се прокрадваше усещането, че се намира в ковашки цех. Трясъкът на разни тоалетни принадлежности и несекващият разговор на неговия домакин късаха нервите му като с нажежени щипци.
— Без съмнение единствената причина за главоболието ви — продължи лорд Емсуърт, като отмести сапунерката малко вляво, гарафата с вода малко вдясно, един стол малко по-близо до вратата, а друг стол малко по-близо до прозореца — е тази ужасна буря. Ето защо се питам, драги, дали малко свеж въздух не би ви се отразил добре. Свежият въздух често пъти помага при главоболие. Аз тъкмо отивах да нагледам Императрицата и ми мина през ума, че може би ще искате да ме придружите. Нощта е прекрасна, грее чудна луна, а и аз имам електрическо фенерче.
Тук лорд Емсуърт спря да почуква по огледалото с обувалката, извади от джоба си въпросното фенерче и изпрати от упор ослепителен лъч светлина във възпалените очи на своя събеседник.
Последното накара Пилбийм да се реши. Да остане още малко с този човек в ограниченото пространство на една спалня означаваше да подложи разсъдъка си на непоносимо и рисковано изпитание. Той отвърна, че с радост би дошъл да хвърли един поглед на Императрицата.
Още щом стъпи на алеята отвън, детективът се почувства малко по-добре. Лорд Емсуърт се оказа прав в твърдението си, че нощта е прекрасна. Пилбийм бе градско чедо до мозъка на костите си, но дори и той можа да оцени безметежното спокойствие, обвило земите на имението под тази възхитителна луна. След стотина метра той вече дотолкова се бе разведрил, че дори събра кураж да заговори.
— Не сме ли сбъркали посоката? — попита.
— Какво казахте, драги? — рече лорд Емсуърт, откъсвайки вниманието си от фенерчето, което включваше и изключваше, погълнат изцяло от новата си играчка. — Какво казахте?
— Казвам, до кочината не се ли стигаше през терасата?
— О, но вие сте забравили, драги ми Пилбийм. Следвайки вашия съвет, ние я преместихме в новото й жилище малко преди вечеря. Нали помните, че ни посъветвахте да го сторим?
— Разбира се. Абсолютно. Да, помня.
— Това не се хареса на Пърбрайт. Лесно го разбрах по странните звуци, които къркореха в гърлото му: Той си е набил в главата, че далеч от старата си кочина животното ще се чувства тъжно и неспокойно. Но аз най-внимателно проследих настаняването й и не долових каквито и да било признаци на безпокойство. Напротив, тя пристъпи към поемане на вечерята си с видима наслада.