— Хубаво — подхвърли разсеяно Пилбийм.
— А?
— Казах хубаво.
— Да, точно така. Много, много хубаво. И аз самият съм изключително доволен. Както изтъкнах на Пърбрайт, рискът да я оставим на старото място е твърде голям, за да се поеме. Вие знаете ли, драги Пилбийм, кого беше поканила днес на вечеря сестра ми Констанс? Не друг, а самия Парслоу. Да, да, той седеше на масата заедно с нас. Без съмнение си е изпросил поканата, разчитайки, че озове ли се веднъж тук, ще намери случай по време на вечерта да се измъкне навън, да отърчи до кочината и да стори нещо неописуемо на бедното животно. Хубавичко ще се изненада, като види, че кочината е празна. Ще остане с пръст в уста.
Тук лорд Емсуърт поспря, за да се изкиска. Пилбийм от своя страна, макар и да не му беше забавно, се насили да издаде нещо, което можеше да мине за кикот.
— Тази нова кочина — продължи лорд Емсуърт, след като светна и угаси шест пъти своето фенерче — е къде по-пригодно място. Всъщност аз я построих специално за Императрицата още през пролетта, но заради ината на магарето Пърбрайт така и не я преместих. Не знам дали познавате тия шропширски селяци, Пилбийм, но те не се дават по инатливост и на шотландците. Моят главен градинар Ангъс МакАлистър е шотландец и е такъв инат, че еша му няма. Същинско муле. Някой път трябва да ви разкажа как ме е разигравал във връзка с едни ружи. Но и Пърбрайт е същата стока, навие ли си веднъж нещо на пръста. Как ли не го убеждавах. „Пърбрайт — казвам му, — тази кочина е нова кочина, с всички последни нововъведения. Тя е модерна, в крак със съвременната животновъдна мисъл, и — което лично аз намирам за още по-важно — граничи непосредствено със зеленчуковата градина…“
Той млъкна. Един звук, разнесъл се до него в мрака, бе докоснал милозливото му сърце.
— Пак ли онова главоболие, драги?
Но звънкият вопъл, нададен от Пърси Пилбийм, не се дължеше на физическо страдание.
— Със ззззеленчуковата градина? — заекна той.
— Да. И това е изключително удобно, нали разбирате, защото къщурката на Пърбрайт е само на две крачки. Несъмнено сте забелязали новата кочина, ако някога сте се разхождали натам. Тя е изградена от як червен кирпич и греди, с хубав керемиден покрив… Всъщност — рече лорд Емсуърт, святкайки с фенерчето си — ето я и нея. И там вътре — продължи с доволство той — моята Императрица хрупа ли, хрупа, да ми е жива и здрава. Пърбрайт да има да взема.
Императрицата може и да не я беше грижа за нищо на света, но Пърси Пилбийм далеч не споделяше това състояние на безотговорно доволство. Той се облегна на парапета на кочината със сломен и прекършен дух.
В светлината на електрическото фенерче Императрицата на Бландингс представляваше неописуемо привлекателна, дори омагьосваща гледка. Благородната й глава бе сведена надолу и под акомпанимента на раздиращи и жвакащи звуци тя нагъваше късна вечеря. Малката й завита опашчица шаваше непрестанно, а по цепелиноподобната й снага час по час преминаваше чувствена тръпка. Но Пърси Пилбийм не бе в настроение да се възхити на рядкото и несравнимото. Той се мъчеше да се окопити пред лицето на този коварен удар на съдбата.
Най-лошото бе, че за всичко можеше да вини единствено себе си. Ако не беше дал тъй безгрижно гласа си в полза на преместването на трижди проклетото прасе, сега нямаше да се намира в този капан, измъкването от който с всеки изминал миг му изглеждаше все по-трудно.
Защото Пилбийм се боеше от свине. Струваше му се, че навремето е чел някъде как, ако влезеш в кочината на свиня, която не те познава, тя без много да се мае те включва към ежедневната си дажба калории. Въпреки цялата му алчност за златото на лорд Тилбъри нещо в него му казваше, че никога, колкото и бляскава да е наградата, не ще дръзне да влезе за ръкописа в кочина, където е пуснат подобен ненаситен звяр. Блудният син от Библията може и да бе ял от една копаня с тези животни, но Пърси Пилбийм не чувстваше в себе си силата да последва неговия пример.
Трудно е да се каже колко време детективът би останал така, вкусвайки горчилката на поражението. Ако никой не го закачаше, вероятно доста. Но едва потънал в своя унес, той бе изтръгнат от него от пронизителен вик:
— Мили Боже!
За миг Пилбийм остана с впечатлението, че светът се руши. Той сграбчи парапета, разтреперан от глава до пети.
— Какво става, по дяволите? — запита доста по-рязко, отколкото бе допустимо за един гост, обръщащ се към своя домакин.
Вълнение, почти равно по сила на неговото, караше фенерчето да подскача в ръцете на лорд Емсуърт.
— Мили Боже, какво яде тя? Пърбрайт! Пърбрайт! Вие виждате ли какво яде тя, Пилбийм, драги? Пърбрайт! Пърбрайт! Възможно ли е това да е хартия?