— Боя се, че бях малко рязка при последния ни разговор, господин Пилбийм — усмихна се подкупващо лейди Констанс. — Не се чувствах напълно добре. От времето, предполагам.
— Казахте, че носите чековата си книжка, нали, сър Грегъри? — запита лейди Джулия.
— Разбира се, разбира се. Ето я тук.
В очите на Пилбийм се появи оня мазен блясък, който не пропускаше да ги огрее всеки път при вида на чекова книжка.
— Е, аз го направих — рече той, мъчейки се да докара свеж, непринуден тон.
— Направили сте го? — изпищя в ужас лейди Констанс. Тя бе изтълкувала думите в смисъл, по-различен от онзи, който говорещият влагаше в тях. — Да не искате да кажете, че сте отнесли…
— Вие искахте ръкописът да се унищожи, нали така? — попита Пилбийм. — Е, готово.
— Кое?
— Унищожих го. Скъсах го. Всъщност, строго погледнато, го изгорих. Тъй че… — Пилбийм прекъсна изказването си на половин дума, запълвайки празнотата с многозначителен поглед към чековата книжка. Едновременно с това облиза неспокойно устни. Той ясно съзнаваше, че дискусията е достигнала точка, която Монти Бодкин с присъщия си усет към точната дума би нарекъл ядка или сърцевина.
Тричленката очевидно бе подвластна на същото усещане. Настъпи нова тишина — този път неловка, пулсираща от съмнение и неудобство. Защото за хора от сой винаги е неудобно да кажат на един свой ближен, че му нямат вяра за пет пари. Още повече, че всеки намек за недоверие от страна на тези конкретни хора от сой можеше да нарани крехките чувства на техния ближен, а това беше крайно опасно и нежелателно.
От друга страна, можеха ли да снесат крупна сума пари на човек с подобни мустачки, разчитайки единствено на шанса, че този път той за разнообразие казва истината? Комитетът бе раздиран от сурова дилема.
— Хаакахъм! — каза сър Грегъри, изразявайки доста удачно настроенията сред своя лагер.
В тази деликатна ситуация обаче Пърси Пилбийм показа неочаквано разбиране.
— Разбира се, аз не разчитам, че ще повярвате на голите ми думи — рече той. — Естествено е да поискате някакво доказателство. Ето, тук съм запазил нещичко, за да ви го покажа. Останалото е купчина пепел.
Той извади от горния джоб на сакото си съдрано парче хартия и го връчи на сър Грегъри. Сър Грегъри, след като подскочи леко, тъй като по странно стечение на обстоятелствата откъсът бе посветен на историята със стридите, го подаде на лейди Констанс. Лейди Констанс го пое, погледна го и го връчи на лейди Джулия. Напрежението спадна.
— Това не е точно каквото очаквахме — обади се лейди Констанс. — Естествено, нашето желание бе да ни донесете ръкописа, за да го унищожим собственоръчно. И все пак…
— Крайният резултат е същият — довърши вместо нея Пилбийм.
— Да, предполагам, че разликата не е голяма.
Погледи запърхаха напред-назад като волнокрили пеперуди. Сър Грегъри погледна лейди Констанс, търсейки напътствие. Лейди Констанс безмълвно се консултира с лейди Джулия. Лейди Джулия отвърна с едва забележимо кимване. Сър Грегъри го забеляза и след повторна безмълвна консултация с лейди Констанс и кимване и от нея отиде при писалището и се залови е перото и мастилницата.
Езиците се развързаха. Стаята се изпълни с типичната атмосфера на заседателна зала след приключване на важно съвещание.
— Всички ние със сигурност сме ви крайно задължени — изгука лейди Констанс.
— Но кажете ми, господин Пилбийм — попита нежно лейди Джулия, — кое предизвика тази рязка промяна в отношението ви?
— В смисъл?
— Ами когато ни напуснахте преди вечеря, вие изглеждахте толкова решен да…
— О, Кларънс! — извика лейди Констанс с оня мъчно сдържан бяс, който появата на главата на семейството тъй често или по-скоро неизменно предизвикваше у нея. Напълно в негов стил бе, чувстваше тя, да избере тъкмо този момент, за да влезе и да започне да се потрива из салона.
Но за разлика от обикновено, този път деветият граф не беше в настроение за потриване и сестра му трябваше да го забележи още по бурното му нахлуване. Сега неговото държане и тонът на забележките му го демонстрираха с недвусмислена яснота. Без съмнение се бе случило нещо, което да го изкара от обичайния му завеян унес.
— Кой пак ми е местил тефтерите? — запита свирепо той.
— Какви тефтери?
— Аз държа едно малко тефтерче с телефонни номера на масата в библиотеката, а сега го няма. А! — досети се лорд Емсуърт. — Бийч сигурно ще знае.
Той се метна към камината и натисна звънеца.
— Ще си счупиш врата, ако подскачаш така по този излъскан паркет — отбеляза лениво лейди Джулия. — Време е най-сетне да улегнеш.
Лорд Емсуърт се завърна в центъра на стаята. Очите му се блещеха срещу лейди Констанс по начин, който тя намери за изключително неподобаващ. По всичко личеше, че брат й съвсем се е самозабравил.