— Съвсем като маймуна — разсеяно отбеляза лейди Ангкател.
— Кой друг освен семейство Кристоу ще пристигне? Хенриета, предполагам?
Лицето на лейди Ангкател светна:
— Да. Чувствувам, че тя ще ми бъде истинска опора. Винаги е такава. Хенриета е страшно мил човек — изцяло, а не само на повърхността. Много ще ни помогне с бедната Герда. Миналата година беше направо чудесна. Когато играехме на стихчета или думи, или цитати — вече не помня на какво точно, всички бяхме свършили и ги четяхме, а изведнъж се оказа, че бедната мила Герда дори не е започнала. Тя дори не знаеше на какво играем. Беше ужасно, нали, Мидж?
— Изобщо не мога да разбера защо тук идват хора — отговори Мидж. — С цялото това умствено напрежение, с игрите и твоя странен начин да разговаряш, Луси.
— Да скъпа, сигурно сме непоносими… Сигурно винаги сме били непоносими за Герда. Често съм си мислила, че ако тя имаше малко повече смелост, щеше да стои далеч от нас.
Но както и да е, тогава бедното същество беше толкова объркано… Изглеждаше направо смазана. А Джон беше толкова ужасно нетърпелив. Аз просто не можех да измисля начин да оправя нещата. Тогава бях толкова благодарна на Хенриета. Тя се обърна към Герда и я попита за пуловера, който носеше — ужасна дреха в избеляло зелено, като че ли взет от някоя разпродажба — и Герда изведнъж грейна. Изглежда тя си го беше плела. Хенриета я попита за плетката и Герда изглеждаше толкова горда и щастлива. Това исках да ти кажа за Хенриета. Тя винаги прави нещо такова. Просто й идва отръки.
— Умее да се справя с проблеми — бавно каза Мидж.
— Да. И знае какво да говори.
— Тя не само говори, но и действува, Луси. Знаеш ли, че Хенриета наистина е оплела онзи пуловер? — каза Мидж.
— О, наистина ли, скъпа? — Лейди Ангкател гледаше сериозно. — И го облича?
— Да. Хенриета довежда нещата докрай.
— Ужасен е, нали?
— Съвсем не. Стоеше й много добре.
— О, да разбира се. Точно това е разликата между тях двете. Хенриета прави добре всичко, с което се залови. Тя влага разум почти във всичко, както и в собствения си живот. Трябва да ти кажа Мидж, че ако някой успее да се справи с почивните дни, това ще бъде Хенриета. Тя ще бъде любезна с Герда, ще обърне внимание на Хенри, ще поддържа добро настроение у Джон и много ще ни помогне с Дейвид.
— Дейвид Ангкател?
— Да. Той току-що пристигна от Оксфорд, а може би от Кеймбридж? Момчетата на тази възраст са толкова трудни, особено когато са с интелектуални наклонности. Дейвид е изявен интелектуалец. На човек му се ще да поотложат интелектуалните си изяви, докато поотраснат. Сега те винаги ти се мръщят, гризят си ноктите, имат прекалено много пъпки, а понякога и адамови ябълки. Или изобщо не говорят, или викат и противоречат на всички. Все пак аз вярвам на Хенриета. Тя е много тактична и задава точно тези въпроси, които трябва. Уважават я като скулптор, особено когато не дяла животни или глави на деца, а се занимава със съвременно изкуство — като онзи любопитен предмет от гипс и метал, който беше показала на миналогодишното изложение на младите художници. Доста осезателно ми напомняше на подвижна стълба. Казваше се „Извисяваща се мисъл“ или нещо от тоя род. Точно такива неща впечатляват момчета като Дейвид… макар аз да ги намирам за доста глупави.
— Скъпа Луси!
— Но някои от работите на Хенриета са доста добри. Например „Плачещата“.
— Мисля, че Хенриета е наистина талантлива. Освен това е много мил и приятен човек — каза Мидж.
Лейди Ангкател се изправи и отново застана до прозореца като си играеше разсеяно с шнура на щорите.
— Чудя се защо жълъди? — измърмори тя.
— Жълъди ли?
— На шнура. Като ананасите по вратите. Сигурно има някаква причина. Защото спокойно би могло да бъде шишарка или круша, но винаги е жълъд. Жълъд — „Дума с пет букви, храна за свине“ — така пишат в кръстословиците. Много любопитно.
— Не се отвличай, Луси. Дойде, за да разговаряме за почивните дни и аз не виждам за какво толкова се тревожиш. Ако успееш да попречиш на игрите, ако се опиташ да говориш смислено на Герда, а Хенриета се постарае да укроти интелектуалния Дейвид, къде е проблемът тогава?
— Има още нещо, скъпа — ще дойде и Едуард.
— О, Едуард — каза Мидж и замълча за секунда. След това тихо попита:
— Защо, за бога го покани?
— Не съм го канила Мидж. Просто така стана. Той се самопокани. Изпрати телеграма да попита дали бихме го приели. Знаеш какъв е Едуард, колко е чувствителен. Ако му бях отговорила „Не“, сигурно никога повече не би пожелал сам да дойде. Такъв си е.