Поаро мълчаливо наблюдаваше Хенриета. Напрежението беше изчезнало от лицето й, чертите му се бяха смекчили и то изглеждаше спокойно и младо. Поаро си я представи като девойка. Накрая я попита внимателно:
— За какво мислите, мадмоазел?
— За Ейнсуик.
— Какво е Ейнсуик?
— Ейнсуик ли? Просто едно място.
Почти като насън тя му описа Ейнсуик. Елегантната бяла къща, магнолията, която я обвиваше и всичко това сгушено сред гористи хълмове.
— Това вашият дом ли беше?
— Всъщност не. Аз живеех в Ирландия. Но през ваканциите всички се събирахме в Ейнсуик. Едуард, Мидж и аз. В действителност това беше домът на Луси. Имението принадлежеше на баща й. След смъртта му го наследи Едуард.
— А защо не сър Хенри? Нали той наследява титлата?
— Хенри е само далечен братовчед — обясни му тя.
— И кой ще поеме Ейнсуик след Едуард Ангкател?
— Странно наистина но никога досега не съм мислила за това. Ако Едуард не се ожени… — Тя замълча. Някаква сянка помрачи лицето й за миг. Еркюл Поаро се зачуди каква ли мисъл е минала през ума й.
— Предполагам — бавно започна Хенриета — че ще го наследи Дейвид. Значи затова…
— Какво затова?
— Затова Луси го е поканила тук… Дейвид и Ейнсуик? — Тя поклати глава — Изобщо не си подхождат.
Поаро посочи към пътеката пред тях.
— Мадмоазел, по тази пътека ли слязохте до басейна вчера?
Тя трепна.
— Не, по онази, която минава по-близо до къщата. Оттук мина Едуард.
Тя внезапно се обърна с лице към него.
— Необходимо ли е да продължаваме да говорим за това? Мразя плувния басейн. Мразя дори Холоу3.
Поаро тихо промърмори:
Хенриета обърна смаяно лице към него.
— Тенисън — рече Поаро, като гордо кимна с глава. — Стихове от вашия лорд Тенисън.
Хенриета повтори:
— „…и ехото попиташ ли…“ — продължи тя като че ли на себе си. — Ами да, сега разбирам, точно това е — ехо!
— Какво искате да кажете — ехо?
— Това място, самото имение Холоу! Почти бях го разбрала в събота, когато с Едуард се изкачихме на билото. Това е ехото на Ейнсуик. Точно това сме и ние, Ангкателови. Ехо! Ние не сме истински като Джон.
Тя се обърна към Поаро:
— Съжалявам, че не го познавахте, мосю Поаро. Ние всички сме бледи сенки в сравнение с Джон. Джон беше наистина жив.
— Разбрах го дори като умираше, мадмоазел.
— Знам. Усетих го… Джон обаче е мъртъв, а ехото, сиреч ние, живеем… като някаква лоша шега.
Младостта си беше отишла от лицето й. Устните й бяха горчиво стиснати. Изминаха няколко секунди, преди тя да осъзнае, че Поаро я пита нещо.
— Прощавайте, какво казахте, мосю Поаро?
— Питах дали леля ви, лейди Ангкател, харесваше Джон Кристоу?
— Луси ли? Между другото, тя ни е братовчедка, не леля. Да, много го харесваше.
— А вашият, предполагам също братовчед, мистър Едуард Ангкател, харесваше ли доктор Кристоу?
В отговора й се усети известно напрежение:
— Не особено, но той почти не го познаваше.
— А другият ви братовчед, мистър Дейвид Ангкател?
Хенриета се усмихна:
— Мисля, че Дейвид мрази всички ни. Той предпочита да се крие в библиотеката и да чете Енциклопедия Британика.
— Да, сериозен характер.
— Мъчно ми е за Дейвид. Имаше доста трудно детство. Майка му беше твърде неуравновесена, болна жена. И сега единствената му самозащита е да се преструва, че превъзхожда всички наоколо. Не е лошо като тактика, но има моменти, в които преградата рухва и се показва уязвимият Дейвид.
— Той демонстрираше ли превъзходство пред доктор Кристоу?
— Опитваше се, но не мисля, че се получаваше. Предполагам, че Джон Кристоу беше точно мъжът, какъвто Дейвид мечтаеше да стане. И следователно — той ненавиждаше Джон Кристоу.
Поаро кимна замислено.
— Да, самоувереност, смелост, мъжественост — най-важните мъжки качества. Интересно, много интересно.
Хенриета не отговори.
През кестеновите дървета Поаро забеляза някакъв човек, който обикаляше приведен около басейна, сякаш търсеше нещо, или поне така изглеждаше.
Поаро промърмори под носа си:
— Чудно…
— Моля?
Поаро рече:
— Това е един от хората на инспектор Грейндж. Изглежда търси нещо.