— Хю, съжалявам. Проклетото нещо се счупи, а аз не можех да си позволя да го занеса на ремонт.
— О, добре. Няма значение. Искам да кажа, че новините нямат значение. Опитвам се да преценя колко далеч можем да стигнем за един час. За час и няколко минути. Помниш ли кога ни удари първата ракета?
— Мисля, че каза единайсет и четирийсет и седем.
— И аз така си спомням. Просто ми се искаше и ти да го потвърдиш. Но всичко съвпада. Ти направи палачинки „Креп Сюзет“, двете е Карън ги донесохте точно навреме, за да хванете края на новините в десет часа. Аз ги изядох много бързо — бяха превъзходни — и онзи стар чудак позвъни на вратата. Тоест аз. И аз отворих. Някъде към десет и двайсет или малко по-късно. Сега чухме как бие десет и половина и ръчният ми часовник го потвърди. Разполагаме с около седемдесет и пет минути, за да се отдалечим колкото се може повече от кота нула.
Барбара не каза нищо. След няколко минути излязоха извън границите на града; Хю натисна педала на газта и увеличи скоростта от предпазливите седемдесет километра в час на точно сто.
След около десет минути тя продума:
— Скъпи? Съжалявам. За Карън, имам предвид, няма за какво друго да съжалявам.
— А аз не съжалявам за нищо. Дори и за Карън. Наистина бях разтърсен, когато чух отново веселия й смях, да. Но сега ще го запазя завинаги в себе си. Барбара, за пръв път в живота си повярвах в безсмъртието. Карън е жива там, някъде зад нас — и въпреки това ние я видяхме как умира. Така че в един такъв безвременен смисъл Карън ще живее вечно, някъде в неизвестността. Не ме карай да ти го обяснявам, но така стоят нещата.
— Винаги съм го знаела, Хю. Но не се осмелявах да го споделя.
— Винаги можеш да говориш каквото поискаш, по дяволите! Бях ти го казал, доста отдавна. А аз вече не тъгувам за Карън. И, честно да си кажа, не мога да тъгувам за Грейс. Някои хора успяват да постигнат успех, като се опитват да се наложат; тя е такъв човек. Колкото до Дюк, направо не ми се мисли за него. Таях големи надежди за сина си. Моят голям син. Но никога не взех участие във възпитанието му, нито взех участие в това, което го направи такъв, какъвто е сега. Както отбеляза Джо, Дюк не се чувства чак толкова зле — ако се смята, че благополучието, сигурността и „Щастието“ са достатъчен критерий. — Хю сви рамене, без да сваля ръцете си от волана. — Затова ще го забравя. От този момент ще се постарая никога повече да не помисля за него.
Скоро той отново заговори.
— Скъпа, въпреки че си затрупана с бебета, ще успееш ли да свалиш това нещо от рамото ми?
— Сигурна съм, че ще мога.
— Тогава го свали и го метни в канавката. Предпочитам да го захвърля в епицентъра на взрива, освен ако вече не сме се измъкнали от него. — Той се намръщи. — Иска ми се тези хора никога да не се сдобият с възможността да пътуват във времето. Особено Понс.
Известно време тя се занимаваше мълчаливо с уреда на рамото му, като работеше само с една ръка. Най-накрая освободи радиационния часовник и го захвърли в тъмното. Тогава каза:
— Хю, мисля, че Понс никога не е очаквал от нас да приемем предложението му. Според мен той го направи със съзнанието, че аз ще откажа, въпреки че ти беше решил да се жертваш.
— Но, разбира се! Той ни използваше като морски свинчета — или като своята бяла мишка — и ни изнуди да се „съгласим“. Барбара, в състояние съм да понеса — и донякъде да разбера, но не и да простя — поведението на някои кучи синове. Но според мен Понс беше много по-лош. Той нямаше никакви добри намерения. Винаги можеше да докаже, че наказанието, което ти налага, е за твое добро. Презирам го.
Барбара продължи упорито:
— Хю, на колко от съвременните бели може да се даде такава власт, с каквато разполагаше Понс, и те да я използват толкова умерено, както постъпваше той?
— А? На николко. Дори на твоя покорен слуга. А това с „белите“ беше удар под кръста. Тук цветът на кожата няма нищо общо.
— Добре, оттеглям думата „бял“. И съм сигурна, че ти ще се справиш добре. Но други не познавам.
— Дори и аз не бих се справил. Никой не трябва да разполага с такава власт. Единствения път, когато имах такава възможност, аз се възползвах от нея по същия отвратителен начин, както Понс. Имам предвид онзи момент, когато заповядах да заплашат Дюк с оръжие. Трябваше просто да използвам каратето и да го просна на пода, дори да го убия. Но не и да го унижавам по този начин. Никой, Барбара. Но Понс беше от най-лошите. Да вземем Мемток например. Наистина съжалявам, че се наложи да го убия. Той беше човек, който се държеше по-добре, отколкото позволяваше характерът му. У Мемток имаше много злоба и даже садизъм. Но той държеше тази своя страна под контрол, за да може да изпълнява задълженията си колкото се може по-добре. Но Понс… Барби, скъпа, може би по-този въпрос никога няма да постигнем съгласие. Ти чувстваш симпатия към него, защото през по-голямата част от времето той се държеше добре с теб и винаги беше мил е нашите момчета. Но аз го презирам точно заради това — защото обичаше да проявява своята „кралска милост“, да е по-малко жесток, отколкото би могъл да бъде. Но той никога не забравяше да напомни на жертвата си колко жесток би могъл да бъде, ако не е толкова сладък старец и такъв милостив владетел. Презирам го заради това. Започнах да изпитвам презрение много преди да разбера, че на трапезата му поднасят сготвени млади девойки.