— Какво?
— Ти не знаеше ли? О, не може да не си разбрала. Двамата с Понс обсъдихме това по време на последния ни разговор. Не ни ли слушаше?
— Помислих си, че тогава просто и двамата сте ужасно саркастични.
— Не, Понс е канибал. Може би не в истинския смисъл, защото той не ни смята за хора. Но той се храни с нас — всичките го правят. Понс винаги предпочита момичета. Разбрах, че на семейната трапеза се сервира по едно на ден. Момичета горе-долу на възрастта и с телосложението на Котето.
— Но… Но… Хю, аз много пъти ядях същата храна като него. Сигурно съм… Сигурно…
— Разбира се. Аз също. Но само до момента, в който научих истината. Ти също.
— Скъпи… по-добре спри колата. Мисля, че ще повърна.
— Ако трябва, повърни върху близнаците. Нищо не може да ме накара да спра тази кола.
Тя успя да отвори прозореца и се наведе навън. След малко той нежно попита:
— По-добре ли се чувстваш?
— Донякъде.
— Скъпа, по принцип онова, което човекът ядеше, в никакъв случай не говори против него. Той просто не виждаше в това нищо лошо. Сигурно кравите щяха да се чувстват по-същия начин, ако можеха да мислят. Но всичко останало… Понс прекрасно разбираше какво прави. Винаги се опитваше да се оправдае. Той даде рационално обяснение за робството, за тиранията и винаги искаше жертвата да е съгласна с него и да му благодари. Палачът очакваше да получи бакшиш.
— Не искам да говорим за него, скъпи. В главата ми всичко е объркано.
— Извинявай. Полупиян съм, въпреки че не съм близвал алкохол и сам не зная какви ги говоря. Провери дали няма някой зад нас, смятам да завия наляво.
Тя се огледа и след като свиха по едно шосе, по-тясно и не толкова равно, Хю каза:
— Мисля, че се сетих къде да отидем. Първо ще се отдалечим колкото се може повече. Сега вече имаме цел. И може би това място е напълно безопасно.
— Къде, Хю?
— В затворената мина. Някога вложих пари в нея и ги загубих. Може би сега ще успее да се изплати. Нарича се „Хевли Лоуд“. Има чудесни големи тунели и до нея най-лесно се стига по този път. Стига да я намеря в тъмното. И ако успеем да я открием, преди да започнат проблемите.
Той се съсредоточи върху пътя, превключваше скоростите при изкачванията и спусканията, рязко натискаше спирачката на завоите и след това ги взимаше остро, с мръсна газ.
След един особено опасен завой, от който косата на Барбара се изправи от ужас, тя му каза:
— Виж какво, скъпи, знам, че правиш това, за да ни спасиш. Но след катастрофа човек умира също толкова окончателно, колкото и след атомна бомба.
Той се усмихна, без да намали.
— Преди карах джипове по тъмно, без фарове. Барби, няма да ни убия. Малко хора разбират възможностите на автомобила и аз се зарадвах, че имаш ръчна скоростна кутия. Тя е идеална за планински пробези. Не бих се осмелил да карам така, ако колата беше автоматик.
Тя млъкна и започна мълчаливо да се моли.
Добраха се до малка площадка на върха на планината. Тук пътят се срещаше с друг път. На пресечката имаше светлина. Когато я видя, Хю рече:
— Кажи ми колко е часът.
— Единайсет и двайсет и пет.
— Добре. Намираме се почти на около осемдесет километра от кота нула. От моята къща, имам предвид. А „Хевли Лоуд“ се намира само на пет минути път оттук, вече знам как да я открия. Виждам, че „Кьошето на Шмид“ работи, а на нас горивото ни свършва. Ще си накупим и малко бакалски стоки. Да, помня, че в колата има и от двете. Ще си купим още и пак ще успеем да стигнем навреме.
Той натисна спирачките и заора в чакъла. Спря пред бензиновата колонка и изскочи от колата.
— Тичай вътре и започвай да трупаш продукти. Сложи близнаците на пода в колата и затвори вратата. Нищо няма да им стане. — Междувременно той пъхна маркуча в резервоара на автомобила и започна да натиска старомодната помпа.
След малко тя излезе.