Едва сега проумях, че Откровението говореше не за друго, а за това, което ставаше в манастира и което бяхме доловили от недомлъвките на абата — и колко пъти през следващите дни отново и отново се взирах в портала, уверен, че ще изживея същото, което той разказваше. И разбрах, че се бяхме изкачили тук, за да станем свидетели на голямо, небесно клане.
Изтръпнах като наквасен от леден зимен дъжд. И чух още един глас, но сега откъм гърба ми, и това бе друг глас, защото идеше от земята, а не от ослепителното зрелище на моето откровение; по-точно този глас прекъсна откровението, защото и Уилям (сега забелязах, че и той стоеше тук), и той, досега унесен в съзерцание, се обърна заедно с мен.
Съществото зад нас приличаше на монах, въпреки че с мръсното си и раздърпано расо изглеждаше по-скоро като скитник, а лицето му не се различаваше от лицата на чудовищата, които бях току-що видял по капителите. Никога не ми се е случвало приживе — за разлика от станалото с мнозина мои събратя — да бъда известен от дявола, но си мисля, че ако все някой ден ми се яви — нали по Божията воля той не може да се прикрие изцяло, дори когато рече да стане човекоподобен, — той не би имал черти, различни от тези на нашия събеседник. Беше с бръсната глава, но не от покаяние, а заради последиците от прилепчива екзема, с толкова ниско чело, че ако имаше коса на главата си, тя щеше да се слива с веждите (те бяха гъсти и несресани), с кръгли очи, с малки подвижни зеници, с поглед, в който навремени проблясваха искрици — не можах да разбера дали на добродушие или лукавство, а може би и на едното, и на другото. Носът му можеше да бъде уподобен на такъв само защото сред очите му изникваше кост, но едва изпъкнала от лицето, тя веднага се връщаше обратно, образувайки две тъмни пещери — две широки ноздри с гора от косми. Устата, свързана с ноздрите от някакъв белег, беше широка и грозна, по-широка надясно, отколкото наляво, а между несъществуващата горна бърна и долната — издадена напред и месеста — надникваха неправилни, черни и остри като на куче зъби.