— Тогава какво чакаш — викна Уилям, — потърси светилника и го запали! — Хукнах обратно в мрака към „finis Africae“ и започнах да търся опипом светилника. Намерих го веднага — по Божията воля, бръкнах в скапулария, напипах огнивото, ръцете ми трепереха, та трябваше да направя два-три несполучливи опита, преди да успея да запаля светилника, докато Уилям викаше задъхано откъм вратата: — Побързай, побързай! — Най-сетне успях. — Бързо — подкани ме Уилям, — иначе оня ще изяде целия Аристотел!
— И ще умре! — викнах тревожно аз, като в това време го настигнах; тръгнахме да го търсим.
— Не ме интересува дали тоя проклетник ще умре! — викна Уилям, като се оглеждаше и крачеше ту в една, ту в друга посока. — След това, което изяде, не го чака друго! Аз искам книгата!
После спря и добави, вече по-спокойно:
— Спри. Така няма да успеем да го открием. Да спрем и да помълчим. — Така и сторихме. В настаналата тишина немного надалеч чухме шум от тяло, което се блъсна в някакъв шкаф, на пода изтрополиха книги. — Там е! — викнахме и двамата.
Хукнахме към шума, но веднага разбрахме, че трябва да се движим по-бавно. Защото тази вечер навън духаше силен вятър и като излязохме от „finis Africae“, се натъкнахме на въздушни повеи, които съскаха и стенеха из цялата библиотека. Устремът им умножаваше тяхната сила и нашият светилник, който си бяхме възвърнали толкова трудно, можеше всеки миг да изгасне. И тъй като не биваше да бързаме, налагаше се да забавим Хорхе. Но Уилям реши да направи точно обратното и викна:
— Хванахме те, старче, сега имаме светлина!
Правилно решение, защото тези думи вероятно разтревожиха Хорхе, той забърза и така наруши равновесието на вълшебната си чувствителност на зрящ в мрака. И наистина, след малко отново чухме шум и когато, насочвайки се по него, стигнахме в залата „y“ на YSPANIA, видяхме, че е паднал на пода, с книгата в ръце: опитваше се да се надигне, заобиколен от книгите, паднали от масата, която бе блъснал и прекатурил. Опитваше се да се надигне, но продължаваше да къса страниците, сякаш искаше да изръфа колкото се може по-бързо своята плячка.
Настигнахме го тъкмо като се изправи, а той, усетил близостта ни, започна да се отдръпва заднишком. Лицето му, осветено от червеникавите отблясъци на светилника, изглеждаше ужасно — бе цялото разкривено, по челото и бузите се стичаше охтичава пот, белезникавите му застинали очи сега бяха кръвясали, от устата му се подаваха късчета пергамент, сякаш беше някакъв кръвожаден звяр, натъпкал се така, че повече не може да преглъща храната. Обезобразен от тревога, от действието на отровата, която вече бе плъзнала по кръвта му, от отчаяната си и безумна решителност, този доскоро уважаван старец сега изглеждаше отвратително и смешно: при други обстоятелства можеше да предизвика смях, но и ние бяхме заприличали на звероподобни, на кучета, хукнали да гонят дивеч.
Можехме да го хванем спокойно, а вместо това връхлетяхме върху него, той успя да се измъкне, притисна ръце до гърди да пази ръкописа; бях го хванал с лявата си ръка, а с дясната гледах да държа светилника високо, но пламъкът облиза лицето му, той усети топлината, издаде приглушен стон, почти изръмжа, от устата му паднаха парчета хартия, вдигна десницата си от книгата, протегна я към светилника, измъкна го от ръката ми и го хвърли…
Светилникът тупна точно насред купчината книги, паднали от масата; бяха се разтворили, бяха се скупчили една връз друга. Зехтинът се разля, пламъкът лизна някакъв стар пергамент, който тозчас пламна буйно, като сноп сухи съчки. Всичко стана за миг, от книгите изригна пламък, сякаш тия хилядолетни страници от векове чакаха да пламнат и сега ликуваха, че изведнъж могат да утоляват стародавната си жажда за огън. Като видя какво става, Уилям пусна стареца — а той, като усети, че е свободен, се отдръпна няколко крачки — и се поколеба, но прекалено дълго — дали да хване отново Хорхе, или да се втурне да гаси малката клада. Някаква книга, явно по-стара от другите, изгоря почти наведнъж, изригвайки висок пламък.
Повеите на вятъра, които можеха да загасят малкото пламъче, разпалваха по-силния и по-буен пламък; нещо повече — те разнасяха блуждаещи искри.
— Бързо! Гаси огъня! — викна Уилям. — Всичко ще изгори!
Втурнах се към кладата, но се спрях, защото не знаех какво да сторя. Уилям се спусна към мен, за да ми помогне. Протегнахме ръце към огъня, потърсихме с очи нещо, за да го загасим, осени ме една мисъл — смъкнах расото си и се опитвах да го хвърля върху огъня. Но пламъците вече бяха твърде високи, те облизаха расото ми и то пламна. Изгорих си ръцете и ги отдръпнах, извърнах глава към Уилям и зърнах зад него Хорхе, който се приближаваше. Горещината бе толкова силна, че той я усещаше много добре, вече знаеше съвсем сигурно къде гори огън, и хвърли Аристотел в пламъците.