Две прави, гладки колони се издигаха пред входа, който на пръв поглед се очертаваше като голяма аркада; ала подир колоните следваха два скосени отвора, над които се редуваха други аркади, привличащи погледа, сякаш към дъното на бездна, към същинския портал, който се съзираше в полумрака; над него имаше голям тимпан, поддържан отстрани от две колонки, а по средата — от голям подпорен стълб, който пък разделяше входа на два отвора, препречени от обковани с желязо дъбови врати. По това време на деня слабото слънце грееше почти отвесно над покрива и светлината се плъзгаше по фасадата, без да огрява тимпана; затова, Щом отминахме двете колони, изведнъж — сякаш попаднали под свод от преплетени клони — се озовахме под следващите една след друга аркади, опрени на колоните, които пък укрепваха контрафорсите. А когато очите ми най-сетне привикнаха с полумрака, тозчас безмълвният разказ на изваяния камък — а той ставаше веднага Достъпен за погледа и въображението на всекиго (нали живописта е писмеността на невежите) — порази моя поглед и ме тласна към видение, за което и днес ми е трудно да разказвам.
Видях престол в небето и някой, седнал на него. Лицето на Седналия беше строго и непроницаемо, широките му святкащи очи гледаха към земните люде, стигнали до края на житейския си път, а величествената му коса и брада се спускаха по лицето и гърдите като водите на река на равни, симетрично разделени струйки. На главата си носеше корона, която сияеше от емайл и драгоценни камъни, около коленете му се диплеше на широки гънки императорска пурпурночервена туника, извезана със сребро и злато. Лявата ръка, застинала на коленете, придържаше скрепена с печати книга, а десницата му бе вдигната — не знам дали за благословия или заплаха. Лицето му бе осветено от смразяващата красота на кръстовиден, разцъфнал нимб, а над престола и главата на Седналия грееше смарагдена дъга. Пред престола, в краката на Седналия, имаше стъклено море, подобно на кристал, а около Седналия — над престола и около престола — зърнах четири страшни животни — страшни за мен, дето ги гледах, изпаднал в екстаз, но покорни и нежни към Седналия, на когото въздаваха слава безспир.
По-точно казано, не всички изглеждаха толкова страшни, защото мъжът вляво от мен (и вдясно от Седналия), който подаваше някаква книга, ми се стори красив и любезен. Но ми се стори ужасен орелът от другата страна — с разтворен клюн, с настръхнали, приличащи на броня пера, с могъщи нокти, разперил огромни криле. А под Седналия и под двете споменати фигури имаше още две — телец и лъв, и всеки един от тия два звяра държеше между ноктите и копитата си книга; те стояха гърбом към трона, но с глава, обърната към него, извърнали рамене и шии в някакъв жесток порив; с тръпнещи хълбоци, с лапи на агонизиращ звяр, с разтворена паст, с навити, усукани като змии опашки, от чиито краища излизаха огнени езици. И двете животни имаха криле, около главите им сияеха ореоли; въпреки страшния си вид те не бяха създания на ада, а небесни и изглеждаха страшни, защото ръмжаха от обожание към Единия, който ще дойде, за да съди и живите, и мъртвите.
Около престола, отстрани на четирите животни и под Седналия, сякаш прозираха под водите на кристалното море, изпълвайки почти цялото пространство на видението, разположени съгласно триъгълната структура на тимпана, най-долу, в основата, седмина, над тях още седмина, после трима и над тях още трима, после двамина и над тях още двамина, от двете страни на престола на двайсет и четири малки престола седяха двайсет и четирима старци, облечени с бели дрехи, а на главите си имаха златни венци. Някои държаха в ръка гусли, други — златни чаши с тамян, но свиреше само един; останалите, изпаднали в екстаз, бяха обърнали взор към Седналия и го възпяваха с хвалебствия; телата им бяха извърнати, също като на зверовете, за да могат всички те да виждат Седналия, но не по подобие на зверовете, а с движения, сякаш танцуваха, изпаднали в екстаз — както е танцувал Давид около ковчега 35, — така че очите на старците, където и да стояха те — ако и това да нарушаваше закона за пропорциите на тялото, — бяха обърнати към една и съща сияйна точка. Ах, каква хармония от нега и пориви, от неестествени и въпреки това изящни пози имаше в този мистичен език на телеса, отърсили се по чудо от теглото на плътската материя, белязана маса, пропита от нова субстанциална форма, сякаш това свято множество бе подложено на порива на буен вятър, полъх на живот, френетична наслада, хвалебствено ликуване, превърнало се по някакво чудо от звук — какъвто беше — в образ.
С телеса и крайници, обитавани от Светия дух, озарени от откровението, със смаяни от удивление лица, с грейнали от възхита очи, с пламнали от обич страни, с разширени от блаженство зеници, кой поразен от нежно униние, кой изпаднал в смирена нежност, кой преобразен от смайване, кой подмладен от ликуването, всички пееха нова хвалебствена песен с изражението на лицата, с дошлите на туниките, с напрегнатите си застинали тела, с устни, полуразтворени в Усмивка на непрестанна възхвала. Под старците и над тях, над престола и над тетраморфната група, разположени в симетрични ивици, трудноразличими едно от друго — до такава степен умението на изкуството ги бе осъразмерило, еднакви в разнообразието и разнообразни в единството, уникални в различието и различни в единното им подреждане, с чудесни пропорции и приятни нежни багри, истинско чудо на съзвучие и съгласие от неприличащи си един на друг гласове, разположени по подобие на струните на цитра, сговорна и съзаклятничеща непрекъсната родствена връзка по силата на дълбока вътрешна сила, способна да доведе до единомислие в самите разногласия, украса и съжителство от непреклонни и преклонили се създания, плод на нежна връзка, подчиняваща се на едно небесно и едновременно с това светско правило (връзка и здраво звено на мир, любов, добродетел, режим, власт, ред, произход, живот, светлина, блясък, род и образ), едно многочислено равенство, сияещо от блясъка на формата над оразмерените форми на материята, — се сплитаха всички цветя, листа, филизи и гранки на всички растения, които красят земните и небесните градини — виолетка, жълт салкъм, серпила, лилия, лигустро, нарцис, колоказия, акант, малобатро, мирта и опобалсами.
Но докато душата ми, пленена от това съзвучие от земни прелести и величествени свръхестествени послания, се канеше да подеме ликуващо песнопение, погледът ми, следвайки равномерния Ритъм на разцъфналите розетки под маститите старци, се спря на сплетените фигури, слели се с централната колона, която крепеше тимпана. Какво представляваха, какво символично послание ни предаваха тези три двойки лъвове, оплетени в напреки разположен кръст, извити като дъги, опрели задните си лапи на земята, а предните — на гърба на другаря си, с гриви, настръхнали на змиевидни плетеници, ръмжейки застрашително с разтворена паст, придържани към колоната чрез плетеница от филизи? Но ето че на душата ми вдъхнаха покой две човешки фигури — поставени може би да укротят дяволската същност на лъвовете и да я превърнат в символичен намек за Божиите дела, — разположени от двете страни на колоната, неестествено дълги колкото колоната и сходни с две други фигури, разположени симетрично срещу тях от двете им страни, до външните краища на двете подпорни колонки, там, където бе рамката на всяка от двете дъбови врати; бяха фигурите на четирима достопочтени старци, по чиито черти се досетих, че са Петър и Павел, Йеремия и Исай 36; и те бяха раздвижени, сякаш танцуваха, разперили като криле дългите си ръце с опънати пръсти; като криле се развяваха и брадите и косите им от порива на вятър-поличба, а гънките на предългите им дрехи се раздвижваха от прадългите им крака на вълнообразни дъги; те се противопоставяха на лъвовете, но бяха направени от същата материя, от която бяха и лъвовете. И докато заплененият ми поглед се отделяше от това загадъчно многогласие от свети телеса и нечестива плът, встрани от портала, под дълбоките сводове, кога по контрафорсите в промеждутъците между тънките колони, които ги крепяха и разкрасяваха, кога по гъстите растителни мотиви на капителите на всяка колона и оттам — пръснати към клонестия свод от многобройни аркади, зърнах други ужасни видения, чието присъствие на това място бе оправдано единствено от тяхната иносказателност или от нравствената поука, която носеха; зърнах някаква похотлива жена с изръфана плът, изгризвана от ужасни жаби, изсмуквана от змии, съвкупила се със сатир с бухнал корем, с крака на грифон, обрасли с четинеста козина, със зинало безсрамно гърло, който крещеше собственото си проклятие; видях и скъперник, вкочанен от вкочанилата го смърт на постелята с разкошни колони, беззащитна плячка на цяла кохорта демони — един от тях измъкваше от хъркащата му уста душата му, приела образа на новородено (но, уви, неродено за вечен живот); видях един горделивец, яхнат от демон, впил острите си нокти в очите му, докато други двама алчници се разкъсваха един друг, вкопчили се в гнусна схватка; видях и други твари, с кози глави, с лъвска козина, с паст на пантера, пленници на море от пламъци, чийто парещ полъх почти усещах. А около тях, сред тях, над тях и под тях други лица и други телеса, мъж и жена, сграбчили се за косите, две усойници, които изсмукваха очите на осъден на вечно проклятие хилещ се мъж, който разчекваше с кривите си ръце пастта на хидра, и всички зверове от зверилника на сатаната, събрани заедно, застанали на стража, заобиколили престола срещу тях, славословещи го чрез собственото си поражение, фавни, двуполови твари, ужасни твари с по шест пръста на ръцете, сирени, хипокентаври, горгони, харпии, драконтоподи, минотаври, рисове, леопарди, химери, песоглавци с кучешки муцуни, от чиито ноздри изригваше огън, тиранозаври, многоопашни, космати змии, саламандри, церасти, водни костенурки, смокове, двуглави със зъбести гърбове, хиени, видри, врани, крокодили, хидропи с назъбени рога, жаби, грифони, маймуни, кучеглави, леукроти, мартихори, лешояди, парандри, невестулки, дракони, упупи, кукумявки, змейове, престери, ипнали, спектафики, скорпиони, заври, морски бозайници, скитали, амфисбени, якули, дипсади, зелени гущери, ремори, полипи, мурени и костенурки. Сякаш всички обитатели на подземното царство — зловещ лес, отчайваща пустош на отритнати — си бяха дали среща, за да посрещнат появата на Седналия натимпана, неговия обещаващ и заплашителен поглед, те, победените в Армагедон 37, застанали срещу тоя, който ще дойде, за да отдели окончателно живите от мъртвите. И (почти) изпаднал в несвяст от това откровение, като не знаех вече дали съм на дружеско място или в долината на Страшния съд, аз се изумих, едва сдържах сълзите си и ми се стори, че чувам (а дали наистина не чух?) същия глас и виждам същите откровения, съпътствали юношеството ми на послушник, първите ми запознанства със светите книги и нощите, прекарани в бдение в хора в Мелкската обител, и в това сладостно бълнуване на слабите ми и отслабнали чувства дочух силен глас като от тръба, който казваше „И тъй, напиши, което видя“ (това правя сега), и видях седем златни светилника и сред светилниците Едного, подобен на син човечески, препасан до гърдите със златен пояс, главата и космите му бяха бели като бяла вълна, като сняг и очите му — като огнен пламък; нозете му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежена, и гласът му — като шум от много води; той държеше в дясната си ръка седем звезди, а от устата му излизаше двуостър меч. След това погледнах и видях врата, отворена на небето, и Онзи, който седеше, ми заприлича на камък яспис и сардоникс, а около престола имаше и дъга, и от престола излизаха светкавици и гръмотевици. Седналият взе остър сърп и викна: „Прати сърпа си и пожъни, защото дойде ти часът за жътва; жътвата на земята е узряла.“ И Седналият хвърли сърпа си, и земята биде пожъната.
35
36
37