Всички влизаха и излизаха, носейки какъв ли не вкусен дивеч, от който Вениамин си запазваше най-много, а Мария — най-вкусните късчета, докато Марта се оплакваше, че все на нея се падало да мие всички съдове. После разделиха телето, което в това време бе станало огромно, и на Йоан се падна главата, на Авесалом — мозъкът, на Аарон — езикът, на Самсон — челюстта, на Петър — ухото, на Олоферн — главата, на Лия — задникът, на Саул — вратът, на Йона — стомахът, на Товия — жлъчката, на Ева — реброто, на Мария — гърдите, на Елисавета — вулвата, на Мойсей — опашката, на Лот — краката, а на Йезекиил — костите. В това време Иисус изяде едно магаре, свети Франциск — цял вълк, Авел — една овца, Ева — цяла мурена, Кръстителя — един скакалец, Фараон — цял полип (разбира се, рекох си аз, но защо ли?), Давид ядеше кантарида и се нахвърли върху черната, но прекрасна девойка, докато Самсон захапа един лъв за задника, а Текла бягаше, крещейки, преследвана от някакъв черен космат паяк.
Явно всички си бяха пийнали порядъчно, едни се хлъзгаха по виното, друга падаха в казаните и краката им оставаха да стърчат кръстосани като колове, всички пръсти на Иисус бяха черни и той подаваше страници от книги и казваше: вземете и яжте, това са енигмите на Симфозий, между които е и гатанката за рибата, която е чадо Божие и ваш спасител. И всички пиеха, Иисус пиеше вино от сушено грозде, Йона — марсико, Фараон — соренто (но защо?), Мойсей — галитанско, Исаак — критско, Аарон — адрианско, Закхей — арбустинско, Текла — арсинско, Йоан — от Албанските хълмове, Авел — вино от Кампания, Мария — сигнинско, Рахил — флорентинско.
Адам гъргореше, легнал на земята, и виното му излизаше от реброто, Ной проклинаше в съня си Хам, Олоферн хъркаше, без да подозира нищо, Йона спеше дълбоко, Петър щеше да бди, докато пропеят първи петли, а Иисус изведнъж се събуди, като чу Бернар Ги и Бертрандо от Поджето, които кроеха планове да изгорят девойката, и им викна — отче, ако може, нека аз изпия тази чаша! Едни си наливаха несръчно, други пиеха здравата, едни умираха с усмивка на уста, други се смееха, умирайки, едни носеха шишета, други пиеха от чуждите чаши. Сузана викаше, че никога нямало да продаде прекрасното си бяло тяло на ключаря и на Салваторе за някакво си говеждо сърце, Пилат обикаляше трапезарията с многострадален вид и искаше да му дадат вода да си измие ръцете, брат Долчино с шапка с перо му даде вода, после се захили и разтвори дрехата си, като му показа почервенелия си от кръв член, а в това време Каин го вземаше на подбив, като прегърна красавицата Маргерита от Тренто; Долчино се разплака и склони глава върху рамото на Бернар Ги, като го наричаше папа, наместник Божи, Убертино започна да го утешава с дървото на живота, Микеле от Чезена — с кесия злато, а Мариите започнаха да го мажат с разни благоухания, докато Адам го убеждаваше да си хапне от една току-що откъсната ябълка.
Тогава сводовете на Зданието се разтвориха и от небето се спусна Роджър Бейкън с една летяща машина, unico homine regente 258, После Давид засвири на цитра, Иродиада затанцува със седемте си воала и при падането на всеки воал затръбяваше с една от седемте тръби и показваше по един от седемте печата, докато остана облечена само в слънце. Всички твърдяха, че никога не са виждали по-весел манастир, а Беренгарий повдигаше дрехите на всички мъже и жени и ги целуваше по задника. Започна някакъв танц, Иисус беше облечен като учител, Йоан — като пазач, Петър като рециарий, Нимрот — като ловец, Юда — като доносник, Адам — като градинар, Ева — като тъкачка, Каин — като крадец, Авел — като овчар, Яков — като вестител, Захария — като свещеник, Антиох — като готвач, Ревека — като водар, Молесадон — като глупак, Марта — като слугиня, Ирод — като луд, Товия — като лекар, Йосиф — като дърводелец, Ной — като пияница, Исаак — като селянин, Йов — като тъжен човек, Даниил — като съдия, Тамара — като проститутка, Мария — като господарка; тя нареди на слугите да донесат още вино, защото оня глупак, синът й, не искал да превърне водата във вино.
Но ето, че в този момент абатът се разбесня, защото — викаше той — бил организирал това прекрасно пиршество, а на него никой не му подарявал нищо; тогава всички се втурнаха в надпревара да му поднасят дарове и скъпоценности: бик, овца, лъв, камила, елен, теле, кобила, слънчева колесница, брадичката на свети Еобан, опашката на света Моримонда, матката на света Арундалина, тилната част от черепа на света Бургозина, когато е била на дванайсет години, изваяна като чаша, и едно копие от „Pentagonum Solomonis“, Но абатът се развика, че така те се опитвали да отклонят вниманието му, а всъщност искали да плячкосат съкровищата в криптата, където сега се намирахме всички, че била изчезнала някаква много ценна книга, в която ставало дума за скорпионите и за седемте тръби, и повика стрелците на френския крал да претърсят всички подозрителни лица. За срам и позор на всички у Агар намериха някакъв разноцветен плат, у Рахил — сребърен печат, в пазвата на Текла — сребърно огледало, под мишницата на Вениамин — сифон за пиене, под дрехите на Юдит — копринена завивка, в ръката на Лонгин — копие, а една чужда съпруга — в обятията на Авимелех. Но най-лошото се случи, когато намериха черен петел в девойката — черна и прекрасна като котка със същия цвят, и я нарекоха вещица и лъжеапостол, и всички се нахвърлиха върху нея, за да я накажат. Кръстителя й отряза главата, Авел я закла, Адам я прогони, Навуходоносор написа с огнена ръка разни зодиакални знаци по гърдите й, Илия я отвлече с огнена колесница, Ной я потопи във водата, Лот я превърна в статуя от сол, Сузана я обвини в сладострастие, Йосиф й измени с друга, Анания я натика в една пещ, Самсон я окова във вериги, Павел я наби с бич, Петър я разпъна на кръст с главата надолу, Стефан я би с камъни, Лаврентий я изгори на скара, Вартоломей я одра, Юда я предаде, ключарят я изгори, а Петър отричаше всичко. После всички се нахвърлиха върху трупа, като го омърсяваха с изпражнения, пърдяха по лицето, пикаеха на главата, повръщаха на гърдите й, заскубаха косите й и я биеха по задника с горящи факли. Тялото на девойката, толкова прекрасно и нежно доскоро, сега се обезплътяваше и се разчупваше на късчета, които се пръскаха из стъклените и златни мощехранителници в криптата. Или по-точно не трупът на девойката постепенно изпълваше криптата, а отделни късчета от криптата едно подир друго се събираха и оформяха тялото на девойката — то бе вече като от минерални вещества — и после отново се разчупваха и пръскаха, светещ прашец от късчета, обединени от лудешко безумие. Сякаш някакво огромно тяло в течение на хилядолетия се беше разпадало на съставните си части и тези късчета се канеха да изпълнят цялата крипта, излъчваща по-силно сияние, но не по-различна от костницата на починалите монаси, и сякаш веществената форма на самото човешко тяло, шедьовър на сътворението, се беше разпаднала на случайни, безброй отделни форми, превръщайки се в образ на собствената си противоположност, не вече идеална, а земна форма, от прах и вонящи късчета, годни да обозначават единствено смърт и разруха…
Престанах да виждам участниците в пиршеството и даровете, които бяха донесли, сякаш всички поканени на тази среща сега се бяха озовали в криптата, сякаш всеки се беше мумифицирал като свой собствен отпадък, всеки се беше превърнал в своя собствена синекдоха, Рахил — в кост, Даниил — в зъб, Самсон — в челюст, Иисус — в къс от пурпурна дреха. Сякаш в края на пиршеството, след като празненството завърши с клането на девойката, това клане се бе превърнало във всемирно клане, а аз виждах крайния му резултат, телата (какво приказвам? — цялото земно и прилунно тяло на тия гладни и жадни сътрапезници), превърнали се в едно-единствено тяло — мъртво, разкъсано и изтезавано като тялото на Долчино след мъченията, превърнало се в нечестиво и бляскаво съкровище, опънало се надлъж и нашир като кожата на одрано и окачено да виси животно, но което все още е запазило заедно с кожата — но вкаменени — вътрешностите си и всички органи, и очертанията на своята физиономия. Кожата с всяка своя гънка, със своите бръчки и следи от зараснали рани, с меките си гладки повърхности, с настръхналите гъсти косми по гърдите и около срамните части, превърнали се в пищна дамаска, и гърдите, ноктите, роговите образувания по петите, очертанията на веждите, воднистото вещество на очите, бърните, тънкият гръбначен стълб, костите на скелета — всичко това, превърнато в песъчливо брашно, без нито едно от тях да е изгубило своите очертания и местоположението си в общата подредба; краката, кухи и омекнали като чорап, а месата им, излезли встрани като късо свещеническо наметало с яркочервените плетеници на вените, с валмото вътрешности, изглеждащо като гравирано, големият слизест рубин на сърцето, равните бисерни редици от зъби, нанизани като огърлица, с език, приличащ на розовосинкав пендар, с пръстите, подредени като вощеници, а пъпът като печат, притегнал нишките на просналия се като килим корем… И това макротяло, пръснато по мощехранителниците и кутиите и въпреки това свързано в огромната си, противна на всякакъв здрав разум цялост, сега ми се хилеше отвсякъде, от всички кътчета на криптата, шепнеше ми и ме призоваваше към смърт; беше същото тяло, което по време на вечерята ядеше и се гърчеше, и подскачаше безсрамно, а тук се явяваше пред мен като заковано в недосегаемостта на сляпата си и мрачна разруха. Убертино ме сграбчи за ръката така, че усетих ноктите му, и ми зашепна: „Виждаш ли, това е едно и също нещо; онова, което отначало тържествуваше в своето безумие и се наслаждаваше на собствената си игра, сега е тук, наказано и възнаградено, предадено на вечния лед, за да бъде запазено и пречистено от него, избавено от покварата посредством тържеството на самата поквара, защото нищо занапред не ще може да превърне в прах онова, което вече е прах и минерално вещество, mors est quies viatoris, flnis est omnis laboris 259…“