Но ето че изведнъж в криптата се втурна Салваторе, лъскав като дявол, и закрещя: „Глупако! Не виждаш ли, че това е големият звяр бехемот от книгата на Йов? От какво се боиш, господарю мой? Ето ти питка от сирене!“ И в криптата заиграха червеникави отблясъци и се оказах отново в кухнята, но не бе кухня, а по-скоро някакъв огромен слизест и хлъзгав корем, а посред него стоеше черен звяр, приличащ на гарван с хиляда ръце, прикован с вериги към една голяма скара, и протягаше крайниците си да сграбчи всички, дето го заобикаляха, и тъй както селянинът, когато е жаден, изстисква грозд, така звярът изстискваше всекиго, когото успяваше да сграбчи, и просто го строшаваше с ръце, на един — краката, на друг — главата, и ги гълташе лакомо, изригвайки огън, по-зловонен от сяра. Но — о, вълшебно тайнство — тази гледка вече не ми вдъхваше страх и се улавях, че гледам благосклонно на тази „хрисима твар“ (така си помислих), защото се оказа, че това бе не друг, а Салваторе, защото сега знаех всичко за тленното човешко тяло, за неговите страдания и неговата поквара и не се боях вече от нищо. И наистина, на светлината на тези огнени отблясъци, които сега ми се сториха ласкави и примамливи, видях отново всички присъстващи на вечерята, вече възвърнали си своя облик; те пееха и твърдяха, че всичко започвало отново, а сред тях, цяла-целеничка и прекрасна — девойката, която ме уверяваше: „Няма нищо, няма нищо, ще видиш, че ще стана по-хубава отпреди, почакай само да отида за малко да изгоря на кладата, после пак ще се видим ей тук!“ И ми сочеше, нека ме прости Господ, вулвата си, в която се вмъкнах и се озовах в някаква прекрасна пещера, приличаща на прекрасната долина от златната ера, осеяна с води, плодове и дървета, на които растяха питки от сирене. Всички благодаряха на абата за прекрасното тържество и даваха израз на обичта си и на доброто си настроение, като го блъскаха, ритаха, като му късаха расото, после го бутаха на земята и биеха члена му с пръчки, а той се смееше и ги молеше да престанат да го гьделичкат. Възседнали коне, от чиито ноздри излизаха облаци сяра, влязоха просещите монаси, на поясите им бяха окачени кесии, пълни със злато, с които те превръщаха вълците в агнета и агнетата във вълци и ги коронясваха за императори с одобрението на събранието на народа, който възхваляваше безкрайното Божие всемогъщество. „Ut cachinnis dissolvatur, torqueatur rictibus!“ 260 — викаше Иисус, като размахваше трънения си венец. Влезе папа Йоан; негодуваше от цялата тази бъркотия и викна: „Ако продължаваме така, не знам докъде ще стигнем!“ Но всички го вземаха на подбив и начело с абата излязоха със свинете в гората да търсят трюфели. Не щеш ли, тъкмо се канех да ги последвам, зърнах в един ъгъл Уилям, излизащ от лабиринта и държащ в ръката си магнит, който го влачеше бързо на север. „Не ме оставяйте, учителю! — викнах му аз. — И аз искам да разбера какво има във «finis Africae»!“
„Вече видя!“ — отвърна ми отдалечаващият се Уилям. Събудих се, когато в църквата звучаха последните слова от погребалната песен:
А това означаваше, че моето видение — мълниеносно като всички видения, — ако и да не бе траяло само миг, бе продължило малко по-малко от химна „Dies ixae“.
Ден шести
СЛЕД ТРЕТИЯ ЧАС
Когато Уилям разяснява на Адсон неговия сън
Излязох замаян от главния портал и се озовах пред малка група хора. Бяха францисканците, които се канеха да си тръгнат, а Уилям беше слязъл да се сбогува с тях.
Присъединих се към прощалните слова, към братските прегръдки. После попитах Уилям кога ще потеглят другите заедно със затворниците. Отвърна ми, че потеглили преди половин час, докато сме били долу, в криптата — може би, рекох си аз, докато аз вече съм сънувал.
За миг ме обзе покруса, но се съвзех. По-добре така. Нямаше да мога да понеса гледката на осъдените (имам предвид клетия ключар, Салваторе… и разбира се, девойката), които щяха да бъдат отведени далеч и завинаги. А освен това бях все още толкова замаян от съня, че и чувствата ми бяха някак си притъпени.
Докато керванът на миноритите се изтегляше към изхода на манастира, Уилям и аз останахме пред църквата; и двамата бяхме натъжени, макар и по различни причини. После се реших да разкажа съня си на моя учител. Въпреки че видението ми беше и многолико, и нелогично, аз го помнех с изумителна яснота, образ по образ, жест по жест, дума по дума. Така го и разказах, без да пропускам нищо, защото знаех, че често сънищата са тайнствени послания, в които учените хора могат да разгадаят ясни пророчества.
Уилям ме изслуша мълчаливо, после ме попита:
— Знаеш ли какво си сънувал?
— Това, дето ви разказах… — отвърнах смутено.
— Разбрах, разбрах. Не знаеш ли, че много от това, което ми разказа, е вече написано? Вплел си хора и събития от последните дни във вече известни на теб неща, защото или си чел някъде основната нишка на твоя сън, или пък са ти я разказвали, когато си бил малък, в училище, в манастира. Става дума за „Coena Cypriani“ 262.
Смутих се за миг. После си спомних. Точно така! Може би бях забравил заглавието, но кой ли възрастен монах, кой ли буен млад монах не се е смял или присмивал над различни видения, изказани в проза или в рими, съдържащи се в това описание, принадлежащо към традицията на великденските обреди и монашеските забавления? Най-строгите наставници на послушниците го забраняват и заклеймяват и въпреки това няма манастир, в който монасите да не си го шепнат полугласно, подлагайки го на различни преработки или обобщения, а някои направо ги преписват най-благочестиво, твърдейки, че под забавното було се крият тайни нравоучения; други пък насърчаваха разпространението на тази книга, твърдейки, че благодарение на забавния й характер младите щели да запаметят по-лесно епизодите от Светото писание. Бе написана и версия в стихове за папа Йоан VIII със следното посвещение: „Ludere те libuit, ludentem, papa Johannes, accipe. Ridere, si placet, ipse potes“ 263. Разправяха, че самият Карл Плешиви 264поставил на сцената като забавна свещена мистерия една версия в стихове, за да забавлява по време на вечерята своите придворни:
261
263
264