— Ама че бъркотия — рече Уилям, като посочи следите, оставени от монасите и ратаите. — Снегът, драги ми Адсон, е чудесен пергамент, по който човешките тела оставят лесни за разчитане следи. Но това е зле изтрит стар ръкопис, върху който е положен нов текст, та може да не разчетем нищо интересно. Оттук до църквата са следите от втурналите се монаси, а от свинарниците и оборите се стекоха сума ти ратаи. Единственото непокътнато място е между свинарниците и Зданието. Я да го огледаме, може да открием нещо интересно.
— Какво се надявате да откриете? — запитах аз.
— Ако не се е хвърлил сам в делвата, някой трябва да го е донесъл дотук, вече труп. А който пренася чужд труп, оставя дълбоки следи в снега. Затова огледай наоколо; да видим дали ще откриеш следи, различни от следите на тия кресливи монаси, дето ни развалиха пергаментовия лист.
Така и направихме. Ще кажа веднага, че именно аз — нека Бог ме опази от суета — открих нещо между делвата и Зданието. Бяха следи от човешки крака, доста дълбоки, и то на място, където все още никой не бе стъпвал; както забеляза веднага моят учител, бяха по-плитки от тия, оставени от монасите и ратаите; това означаваше, че върху тях бе навалял сняг, значи бяха оставени отдавна, й друго, което ни се стори твърде интересно — между тези следи личеше още една, почти непрекъсната следа, сякаш този, който бе оставил следите, бе влачил нещо. С една дума — следата водеше от делвата към вратата на трапезарията, намираща се на тая страна на Зданието, между южната и източната кула.
— Трапезарията, скриптория, библиотеката — рече Уилям. — Отново библиотеката. Венанций е умрял в Зданието, най-вероятно в библиотеката.
— Защо точно в библиотеката?
— Опитвам се да се поставя на мястото на убиеца. Ако Венанций е умрял или е бил убит в трапезарията или в кухнята, или в скриптория, защо да не го оставят там? Но ако е умрял в библиотеката, се е наложило да бъде пренесен другаде, било защото в библиотеката никога нямаше да открият трупа (а може би убиецът е искал да го открият), било защото убиецът вероятно не желае да насочи нашето внимание към библиотеката.
— А защо пък убиецът да е искал да открият трупа?
— Не знам, това са само предположения. Кой твърди, че убиецът е убил Венанций, понеже го е ненавиждал? Може да го е убил така, както би могъл да убие и друг, за да остави някакъв знак, означаващ нещо друго.
— Omnis mundi creatura, quasi liber et scriptura… — промърморих аз. — Но за какъв ли знак става дума?
— Точно това не знам. Не бива да забравяме, че има знаци, които са привидно такива, а всъщност са лишени от всякакъв смисъл, все едно да кажеш ала-бала или бъра-бъра…
— Жестоко е — рекох — да убиеш човек само за едно ала-бала.
— Жестоко е — възрази Уилям — и да убиеш човек, за да кажеш „Credo in unum Deum…“ 86.
В този миг пристигна Северин. Съобщи, че трупът бил измит и го огледали най-старателно. Не открили нито рани, нито следи от удар по главата. Умрял — ама от какво, не могли да разберат.
— По Божие наказание, така ли? — запита Уилям.
— Може би — отвърна Северин.
— Ама ако е бил отровен?
Северин се поколеба.
— Възможно е.
— Държиш ли отрови в твоята лаборатория? — запита Уилям, докато крачехме към болницата.
— Имам. Но зависи какво разбираш под отрова Има вещества, които в малки дози имат целебно действие, а в големи дози причиняват смърт. Като всеки опитен билкар, имам такива вещества, но ги използвам много внимателно. Ето на, в фадината отглеждам валериан. Няколко капки валериан в настойка от други билки премахват сърцебиенето. А прекомерно голяма доза причинява унес и смърт.
— Не забеляза ли по трупа следи от някаква особена отрова?
— Никакви, но много отрови не оставят следи.
Влязохме в болницата. Монасите бяха измили трупа на Венанций, след което го бяха пренесли тук — бяха го положили на голямата маса в лабораторията на Северин; тук беше пълно с аламбици и разни стъклени и глинени съдове, та си рекох (за това знаех от разказите на други), че съм попаднал в лабораторията на алхимик. Покрай външната стена на една дълга полица бяха наредени голям брой ампули, какви ли не съдове и стомни, пълни с разноцветни вещества.
— Чудесна сбирка — рече Уилям. — Всички ли са от вашата градина?
— Не — отвърна Северин. — Много от тях са редки, не виреят по нашите краища; донасяни са ми в продължение на години от монаси, посетили различни краища на света. Имам ценни вещества, които не могат да се намерят никъде; имам и вещества, които лесно могат да бъдат извлечени от растенията, дето отглеждам тук. Виж… това е алгалита пестум, идва от Китай, даде ми я някакъв арабски учен. Това алое от остров Сокотра, Индия, е чудесно средство за зарастване на рани. А този живак възкресява мъртъвците или по-точно възвръща силите на всекиго, който е изпаднал в безсъзнание. А това е арсеник — много опасен, смъртоносна отрова. Това е борасус — растение, лекуващо болни дробове. Бетониката лекува счупвания на черепа; това е мастицие — възпира белодробни възпаления и остри кашлици. Мирата…
— Тази на влъхвите ли? — запитах аз.
— Същата. Само че се използва за предотвратяване на аборти и се извлича от дърво, което се нарича балсамодендрон мира. А това е мумия — много рядко вещество, получено при разлагането на мумифицираните трупове; използва се за приготвянето на много почти чудодейни церове. А това е мандрагора официналис, добра за сън…
— И за възбуждане на плътски желания — добави моят учител.
— Така казват, но тук, както ви е известно, не я използваме за такива цели — усмихна се Северин. — Погледнете — продължи той и взе една ампула. — Това е туция, чудодеен лек за очите.
— А това какво е? — запита Уилям, докосвайки някакъв камък, който лежеше в един шкаф.
— Това ли? Подариха ми го отдавна. Наричат го лоприс ематити или лапис ематити. Казват, че има лечебни свойства, но какви — още не съм открил. Знаеш ли нещо за него?
— Да — отвърна Уилям, — но не като за лечебно средство. — Измъкна от расото си ножче и го доближи бавно до камъка. Щом ножчето, което доближаваше много внимателно, стигна до камъка, видях как острието изведнъж трепна, сякаш Уилям бе помръднал с ръка, а той държеше ръката си неподвижно. Острието се долепи до камъка с леко изщракване.
— Видя ли? — обърна се Уилям към мен. — Привлича желязото.
— За какво служи? — попитах аз.
— За разни работи; ще ти обясня после. А сега, Северин, аз искам да знам дали тук има нещо, което да причини смъртта на човек.
Северин се позамисли (според мен прекалено дълго), тъй като отговорът му беше ясен.
— Има много неща Нали ти казах — границата между целебното и отровното действие е твърде крехка; гърците са наричали и лека, и отровата с едно име — фармакон.
— А някой да е вземал нещо оттук, и то наскоро? Северин помисли и отвърна, сякаш претегляше думите си:
— Наскоро, нищо.
— А преди?
— Отде да знам. Не си спомням. В манастира съм от трийсет години, в болницата — от двайсет и пет.
— Това е прекалено много за човешката памет — съгласи се Уилям. После изведнъж го запита: — Вчера стана дума за растения, предизвикващи видения. Кои са те?
И с израза на лицето си, и с поведението си, Северин показа, че би предпочел да не засяга тази тема.
— Виж какво, трябва да си помисля; тук разполагам с много чудодейни неща Я по-добре да поговорим за Венанций. Какво ще кажеш?
— Ще трябва да си помисля — отвърна Уилям.
Ден втори
ПЪРВИ ЧАС
Когато Бенций от Упсала доверява някои неща, Беренгарий от Арундел доверява други и Адсон научава какво е истинско покаяние
Нещастният случай обърка живота на братството. Суетнята, настъпила, след като откриха трупа, стана причина утринната служба да бъде прекратена. Абатът нареди монасите да се върнат веднага в хора и да се молят за душата на своя събрат.