Читать онлайн "Името на розата" - Эко Умберто - RuLit

— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.

— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.

— Следователно тя няма нищо против да съхранява и езически басни — рече Уилям.

— Библиотеката съхранява свидетелства и за истината, и за прегрешението — рече някой зад нас. Беше Хорхе. Отново се смаях (но през следващите дни щях да се смайвам още) заради необичайния начин, по който този старец се появяваше внезапно, сякаш не го виждахме, а той виждаше нас. Мина ми през ума какво ли може да търси един слепец в скриптория, но после разбрах, че Хорхе бе навсякъде, из целия манастир. Идваше често в скриптория, сядаше на някой стол до камината и сякаш следеше всичко, каквото ставаше в залата. Веднъж го чух да пита високо, както си седеше на мястото: — Кой се изкачва по стълбата? — Въпросът бе отправен към Малахий, който се бе запътил към библиотеката; и той го чу, въпреки че сламата поглъщаше шума от стъпките. Всички монаси се отнасяха към него с голямо уважение, често се обръщаха към него, като му четяха на глас трудни за разбиране пасажи; съветваха се с него за някои бележки или пък искаха съвет как да изобразят някое животно или светец. Той втренчваше в пространството угасналите си очи, сякаш гледаше запечатани в паметта си страници, и отвръщаше, че лъжепророците са облечени като епископи, а от устата им излизат жаби, или пък им обясняваше с какви камъни трябва да бъдат украсени стените на небесния Ерусалим, или пък че аримаспите 89трябва да се изобразяват на картите близо до земите на свещеника Йоан, като препоръчваше да не прекаляват с техния чудовищен вид, за да не предизвикват интерес; достатъчно било да ги изобразяват като символи, да могат да бъдат разпознати, но не да привличат, а да предизвикват погнуса, дори присмех.

Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес 90. Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“ 91

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“ 92

— Квинтилиан 93 — прекъсна го моят учител — твърди, че смехът трябва да бъде изключен от панегирика, това е въпрос на достойнство, но трябва да се препоръчва в много други случаи, Тацит 94възхвалява иронията на Калпурний Пизон 95, Плиний Млади писа: „Aliquando praeterea rido, jocor, ludo, homo sum.“ 96

— Те са били езичници — възрази Хорхе. — Уставът казва: „Scurrilitates vero vel verba otiosa et risum moventia aeterna clausura in omnibus locis damnamus, et ad talia eloquia discipulum aperire os non permittimus.“ 97

— Но след като словото Христово възтържествува по земята, Синесий от Кирена 98заяви, че Бог е съумял да съчетае хармонично комичното и трагичното, а Елий Спарциан 99казва за император Адриан, човек с възвишени нрави и природно християнска душа, че е съумял да съчетае мигове на веселие с мигове на сериозност. И накрай Авзоний 100препоръчва да се дозират умерено и сериозното, и веселото.

— Но Павлин Нолански 101и Климент Александрийски 102ни предупреждават да се пазим от подобни глупости, а Сулпиций Север 103казва, че никога никой не бил виждал свети Мартин нито обзет от гняв, нито да се смее.

— Но той припомня няколко остроумни отговора на светията — възрази Уилям.

— Те са били остроумни и мъдри, но не и смешни. Свети Ефрем 104е написал една паренеза против смеха на монасите, а в „De habitu et conversatione monachorum“ 105се препоръчва да се избягват непристойните изрази, сякаш става дума за змийска отрова!