Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.
— Ще направя всичко възможно, Ваше Преподобие — рече Уилям.
— Но, от друга страна, не виждам защо това може да компрометира срещата. Надявам се, че представителят на папата ще съумее да направи разлика между деянията на някакъв луд или убиец, или просто на един объркан човек, и сериозните въпроси, които ще трябва да се обсъдят от разумни мъже…
— Така ли мислите? — запита абатът, като се втренчи в Уилям. — Не забравяйте: авиньонците знаят, че ще се срещнат с минорити, сиреч с хора, които са в опасна близост с просещите монаси и с други, още по-неразумни от тях люде, с опасни еретици, които са се опетнили с престъпления — тук абатът понижи глас, — в сравнение с които станалите тук ужасни събития бледнеят като мъгла пред слънцето.
— Не е едно и също! — възкликна Уилям. — Не можете да поставяте знак на равенство между миноритите от капитула в Перуджа и някаква си банда еретици, които са изтълкували неправилно учението на Евангелието и са превърнали борбата срещу богатството в поредица от лични отмъщения или кръвопролитни безумства…
— Не много отдавна, и то недалеч оттук, една от тия банди, както ги наричате вие, премина с огън и меч през земите на епископа на Верчели и през планините край Новара — възрази рязко абатът.
— Имате предвид брат Долчино и апостолските братя…
— Лъжеапостолите — поправи го абатът. Отново чух да споменават Долчино и лъжеапостолите, отново някак си предпазливо, почти с нотки на ужас.
— Да, лъжеапостолите — съгласи се Уилям. — Но те нямаха нищо общо с миноритите…
— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.
— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.
— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…
— И тук ли? — запита Уилям.
— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.
— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най-кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.
— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.
— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. — Ние говорехме за хората на Долчино, а не за просещите монаси. За тях могат да се говорят различни неща, без дори да знаем за кои от тях става дума, тъй като имат най-различни имена, но никой не може да ги обвини, че проливат кръв. Най-много могат да бъдат обвинени, че прилагат на практика, без да проявяват кой знае колко разум, неща, които спиритуалите са проповядвали по-уверено и вдъхновявани от истинска обич към Господа; в това отношение аз съм съгласен, че разделителната линия между едните и другите е твърде крехка…
— Но просещите монаси са еретици! — прекъсна го рязко абатът. — Те не се ограничават да поддържат тезата за бедността на Христос и апостолите, учение, което — макар и да не го споделям — може да бъде успешно противопоставено на авиньонската надменност. Но от това учение просещите монаси стигат до практически извод, като оповестяват правото на бунт, на плячкосване, на извращаване на нравите…
— Но кои просещи монаси?
— Поначало всички. Знаете, че те са се опетнили със страшни Престъпления, не признават брака, отричат ада, вършат содомия, приемат богомилската ерес от България и Драговица…
— Моля ви — рече Уилям, — не смесвайте различни неща! Говорите, сякаш просещите монаси, патарените, валденсите, катарите, българските богомолци и еретиците от Драговица са едно и също!
— Така е — възрази рязко абатът. — Такива са, защото са еретици, защото поставят под опасност реда в цивилизования свят, включително и реда в империята, която ми се струва, че поддържате. Преди повече от сто години последователите на Арналдо Брешански 120подпалиха домовете на благородниците и на кардиналите и това бе резултат от ломбардската ерес на патарените. Знам разни страшни истории за тези еретици, чел съм за тях в Цезарий от Хайстербах 121. Във Верона каноникът на църквата „Свети Гедеон“, на име Еверардо, забелязал, че неговият хазаин излизал всяка нощ с жена си и дъщеря си. Попитал един от тях — кого не си спомням — къде ходят и какво правят. Ела и ще видиш, бил отговорът; и той отишъл с тях в някакво просторно подземие, където се били събрали лица от двата пола. Някакъв ересиарх — всички го слушали мълчаливо — им държал проповед, пълна с богохулства, за да ги тласне към поквара и разврат. После угасили свещта и всеки се нахвърлил върху съседката си, без да го е еня дали му е законна съпруга, или е неомъжена жена, дали е вдовица или девственица, господарка или слугиня, нито (и това било най-лошото, нека Бог ми прости, че разказвам тия страшни неща) дали му е дъщеря или сестра. Като видял това, Еверардо, който бил лекомислен и похотлив младеж, се престорил на техен последовател, примъкнал се — не помня дали до дъщерята на своя хазаин или до друга девойка — и след като изгасили свещта, съгрешил с нея. За съжаление правел това повече от година, та накрая учителят казал, че този младеж, който посещавал толкова усърдно техните сбирки, скоро щял да може да поучава и новоприетите. Едва тогава Еверардо си дал сметка в каква бездна е пропаднал и успял да се отърве от техните примамки, като заявил, че посещавал този дом не заради ереста, а защото обичал да си има работа с млади момичета. Изгонили го. Както виждате, такъв е законът, такъв е начинът на живот на еретиците — патарени, катари, йоахимити и разните му там спиритуали. И няма какво да им се чудим: не вярват във възкресението на плътта, не вярват, че адът е наказание за грешниците, смятат, че могат да вършат безнаказано всичко. Наричат се катари, сиреч чисти.
120
121