— Коя ли от тия системи е използвал Венанций?
— Ще се наложи да опитаме всички и много други. Но първото правило за дешифрирането на едно послание е да отгатнем какво иска да ни съобщи.
— Но в такъв случай няма нужда да се дешифрира по-нататък! — засмях се аз.
— Нямам предвид това. Могат да бъдат формулирани различни хипотези какви биха могли да бъдат първите думи от посланието, а след това да се провери дали извлеченото правило важи и за останалата част от текста. Например тук Венанций сигурно е отбелязал ключа, за да проникнем в „finis Africae“. Ако реша, че посланието говори именно за това, изведнъж ми идва наум определен ритъм. Погледни първите три думи, като имаш предвид не буквите, а броя на знаците… IIIIIIII IIIII IIIIIII… А сега, опитай се да разделиш всяка дума на срички от по два знака и ги изговори на глас: та-та-та, та-та, та-та-та… Нищо ли не ти идва наум?
— На мен нищо.
— А на мен — да. Secretum finis Africae… 129Но ако е така, то първата и шестата буква на последната дума би трябвало да са еднакви; така е в действителност; виж, повтаря се два пъти знакът, символ на Земята. А първата буква от първата дума, S, би трябвало да бъде и последна буква от втората дума; така е, както виждаш, два пъти се повтаря знакът на Дева. Може би сме на прав път. Но би могло да става дума и само за поредица от съвпадения. Трябва да се открие някакво правило за съответствието…
— Но къде?
— В главата. Трябва да се измисли. И да проверим дали е точно. Но докато си играя да ги изпробвам, ще ми отиде пял ден. Не повече, защото — запомни добре — няма тайнопис, който човек да не е в състояние да разгадае, стига да има малко търпение. Но сега има опасност да закъснеем, а нали искаме да посетим библиотеката. Пък и без очила не ще успея да прочета втората част от посланието, а ти не можеш да ми помогнеш, тъй като за теб тези знаци…
— Graeca sunt, non leguntur 130 — добавих аз и се почувствах крайно неудобно.
— Точно така. Сега нали разбра колко е бил прав Бейкън. Учи! Но да не губим кураж. Да приберем пергамента и твоите записки и да се качим в библиотеката. Защото тази нощ и десет пълчища от дяволи не ще съумеят да ни спрат.
Аз се прекръстих.
— Кой ли бе дошъл тук преди нас? Може би Бенций?
— Бенций изгаряше от желание да разбере какво има на масата на Венанций, но мисля, че нямаше намерение да ни играе такива долни номера. Той ни предложи да се съюзим, пък и не останах с впечатлението, че е чак толкова смел да се вмъкне нощем в Зданието.
— Ами ако е бил Беренгарий или Малахий?
— Струва ми се, че Беренгарий би могъл да се реши на подобна постъпка. В края на краищата и той е отговорен за библиотеката, има угризения, загдето е издал нейна тайна; може би е предполагал, че Венанций е взел книгата и е искал да я върне на мястото й. Не е успял да се качи, сега сигурно се опитва да скрие някъде книгата и ако е рекъл Бог, когато се опита да я сложи там, където е била, бихме могли да го заловим на местопрестъплението.
— Може би е бил и Малахий, подтикнат от същите причини.
— Не бих казал. Малахий, след като е останал сам, за да затвори Зданието, е имал колкото си иска време да се рови из масата на Венанций. Това ми беше от ясно по-ясно и нямаше как да го предотвратя. Сега знаем, че Малахий не е постъпил така. Ако поразмислиш, ще ти стане ясно — нямаме основание да подозираме, че Малахий е знаел, че Венанций е проникнал в библиотеката и е взел нещо оттам. Това е известно на Беренгарий и Бенций, на теб и на мен. След изповедта на Аделмо това може да е станало известно и на Хорхе, но той не може да тича по виещата се стълба така, както правеше онзи…
— Ами ако е бил Беренгарий или пък Бенций?
— А защо не Пачифико от Тиволи или някой от монасите, които видяхме днес тук? Или пък стъкларят Никола, който знае за моите очила? Или пък онзи чудак Салваторе, за когото ни казаха, че обикалял нощем за не знам какви си работи? Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка.
— Но ви се стори искрен.
— Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени.
— Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз.
— Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката.
Ден втори
ПРЕЗ НОЩТА
Когато те най-после проникват в лабиринта, имат странни видения и — както се случва в лабиринтите — се загубват
Изкачихме се отново в скриптория — този път по източната стълба, която водеше и към забранения етаж, — като държахме светилника високо пред нас. Мислех си за това, което Алинардо ни бе разказал за лабиринта, и очаквах какви ли не страхотии.
А когато се изкачихме там, където не трябваше да влизаме, аз се изненадах, че се озовахме в зала със седем стени; тя не беше кой знае колко просторна, нямаше прозорци, но и тук, както на целия етаж, въздухът беше застоял, миришеше на мухъл. Нямаше нищо ужасяващо.
Както вече казах, залата имаше седем стени; но само на четири от тях имаше врати; бяха доста широки, всяка една от тях бе опасана от колонки, вградени в стената, завършващи с полукръгъл свод. Край стените се издигаха огромни шкафове, пълни с добре подредени книга. На всеки шкаф имаше художествено изработен номер; такива номера имаше и на всеки рафт; явно бяха същите номера, които бяхме видели в каталога. Насред залата имаше маса, и тя отрупана с книга. Всички томове бяха покрити с тънък слой прах; това показваше, че книгите се почистваха доста редовно. Чист беше и подът. Над свода на една от вратите на стената беше изписан с едри букви надпис, който гласеше: „Apocalypsis lesu Christi“. 131Не изглеждаше избледнял, въпреки че буквите бяха старинни. По-късно забелязахме, че и в другите стаи тези надписи бяха издълбани доста дълбоко в каменните стени, като кухините бяха запълнени с боя така, както правят, когато изписват фрески в църквите.
Минахме под един от сводовете. Озовахме се в друга стая; тя беше с прозорец, на който вместо стъкла бяха вградени алабастрови плочи, имаше и две стени без прозорци и един вход, подобен на тоя, през който току-що минахме; входът въвеждаше в друга стая, с две стени без прозорци, с една стена с прозорец, а на другата стена точно срещу нас имаше вход. И в двете стаи се четяха надписи, подобни по форма на първия, но с други думи. Надписът на първата стая гласеше „Super thronos viginti quatuor“ 132, а на втората „Nomel illi mors“ 133. Що се отнася до останалото, макар двете стаи да бяха по-малки от залата, през която влязохме в библиотеката (залата беше седмоъгълна, а двете стаи — четириъгълни), подредбата беше еднаква: шкафове с книги, а по средата — маса.
Влязохме в третата стая. В нея нямаше книги, нямаше и надпис. Под прозореца имаше каменен олтар. Имаше три врати — една, през която влязохме, друга, водеща към седмоъгълната стая, която бяхме посетили, и трета, през която проникнахме в друга стая, която не се различаваше по нищо от другите освен по надписа, който гласеше: „Obscuratus est sol et aer“ 134. Оттук минахме в още една стая, чийто надпис гласеше: „Fasta est grando et ignis“ 135; тя нямаше други врати, тоест стигнеше ли тук, човек не можеше да продължи нататък и трябваше да се върне обратно.
— Я да видим — рече Уилям. — Това са пет четириъгълни или леко трапецовидни стаи, всяка с по един прозорец; те заграждат седмоъгълното помещение, което няма прозорци и където свършва стълбата. Не е трудно. Намираме се в източната кула, а всяка кула от външната страна има пет прозореца и пет стени. Сметката излиза. Празната стая е стаята, която е обърната на изток, в същата посока на хора на църквата; призори слънчевата светлина осветява олтара, според мен така трябва и да бъде. Единственото хитро измислено нещо са алабастровите плочи. През деня те пропускат равномерна светлина, а нощем не пропускат дори лунните лъчи. Лабиринтът не е чак толкова сложен. А сега да видим накъде водят другите две врати в седмоъгълната стая. Мисля, че няма да ни е трудно да се ориентираме.