Но моят учител грешеше — строителите на библиотеката се оказаха много по-находчиви, отколкото предполагахме. Не мога да обясня какво точно стана, но щом излязохме от кулата, редът, в който следваха стаите, стана по-объркан. Някои имаха по две, други — по три врати. Всички бяха с по един прозорец, включително и тези, в които влизахме от стая с прозорец, като мислехме, че отиваме към вътрешната част на Зданието. Във всички стаи шкафовете и масите бяха еднакви, добре подредените книги също изглеждаха еднакви, та не може да се каже, че поне те ни помагаха да разберем от пръв поглед къде се намираме. Опитахме се да се ориентираме по надписите. Веднъж прекосихме една стая, над която бе написано „In diebus illis“ 136, и след няколко обиколки ни се стори, че сме се върнали отново там. Но си спомнихме, че вратата, която беше срещу прозореца, водеше в стая, където бяха изписани думите „Primogenitus mortuorum“ 137, а сега се натъкнахме на друга, където видяхме пак надписа „Apocalypsis lesu Christi“, а не беше седмоъгълната зала, откъдето тръгнахме. Това ни убеди, че понякога едни и същи надписи се повтаряха в различни стаи. Натъкнахме се на две съседни стаи и над двете пишеше „Apocalypsis“, а веднага след тях на друга, където пишеше „Cecidit de coelo stella magna“ 138.
Ясно беше откъде са взети изреченията за надписите — това бяха отделни фрази от Апокалипсиса на Йоан, — но не беше ясно защо бяха изписани по стените, нито пък каква логична нишка ги свързва. Объркахме се още повече, като забелязахме, че някои надписи — макар и не много — бяха изписани с червена вместо с черна боя.
По едно време излязохме в седмоъгълната зала, откъдето потеглихме (познахме я лесно, защото там се намираше отворът на стълбата), и тръгнахме отново — движехме се все надясно, като гледахме да вървим направо от стая в стая. Прекосихме три стаи и пред нас се изпречи стена без врата. Единственият проход водеше в друга стая, която имаше само една врата; минахме през тази врата, прекосихме четири стаи и пред нас отново се изпречи стена. Върнахме се в предната стая, която имаше два изхода, минахме през този, през който не бяхме минавали, прекосихме още една стая и отново излязохме в седмоъгълната зала.
— Как се наричаше последната стая, от която се върнахме назад? — попита Уилям.
Понапрегнах се и отвърнах:
— „Equus albus“ 139.
— Добре, хайде да я намерим отново. — Оказа се много лесно. Оттук, ако не искахме да се върнем назад, трябваше да минем в стаята с надпис „Gratia vobis et рах“ 140, после ни се стори, че вдясно сме открили друга врата, през която нямаше да се върнем обратно. Всъщност се натъкнахме отново на „In diebus illis“ и на „Primogenitus mortuorum“ (но дали бяха същите, които бяхме посетили преди малко?), ала най-сетне стигнахме в друга стая, която май не бяхме посетили: „Tertia pars terrae combusta est“ 141. Но сега вече не можехме да разберем къде се намираме по отношение на източната кула.
Протегнах ръката, която държеше светилника, и тръгнах из следващите стаи. Пред мен се изпречи исполин с ужасяващи размери, тялото му се полюшкваше като на призрак и се запъти към мен.
— Дявол! — викнах аз и за малко не изпуснах светилника, защото се обърнах и се втурнах в обятията на Уилям. Той пое светилника, отмести ме и тръгна с решителност, която ме удиви. Но и той трябва да бе видял нещо, защото изведнъж се спря. После се наведе напред, вдигна светилника и прихна да се смее.
— Ама че хитра работа! Огледало!
— Огледало ли?
— Да, мой храбри боецо. Преди малко ти се втурна толкова смело срещу един истински враг в скриптория, а сега се изплаши от собствения си образ. Та това е огледало, което увеличава и изкривява твоя образ.
Хвана ме за ръка и ме поведе към стената срещу входа в стаята. Сега, когато светилникът бе по-близо, видях една вълнообразна стъклена плоча, по която плаваха гротескно изкривените ни отражения, като изменяха своите очертания и размери според това дали се доближавахме, или се отдалечавахме.
— Ще трябва да прочетеш някой и друг трактат по оптика — рече развеселеният Уилям. — Така са постъпили и основателите на библиотеката. Най-добрите трактати са писани от арабите. Алхазен е написал трактата „De aspectibus“ 142, в който с точни геометрични изчисления говори за възможностите на огледалата. Някои от тях според начина, по който е нагъната тяхната повърхност, могат да увеличават и най-дребните неща (нали същото могат и моите лещи), други обръщат наопаки отразените образи или ги правят да изглеждат наклонени, или пък показват два предмета вместо един, или четири вместо два. А други подобно на това огледало превръщат джуджето в исполин или исполина в джудже.
— Боже Господи! — възкликнах аз. — Това ли са виденията, които някои твърдят, че са имали в библиотеката?
— Може би. Наистина хитро измислено. — После прочете надписа на стената над огледалото: „Super thronos viginti quatuor.“ — Вече го видяхме, но беше в стая без огледало. А тази при това няма прозорци и не е седмоъгълна. Къде ли се намираме? — Огледа се и се доближи до един шкаф. — Адсон, без тия очила за четене не мога да разбера какво е написано по тези книги. Прочети ми няколко заглавия.
Взех наслуки една книга.
— Учителю, тук няма нищо писано!
— Как така? Виждам, че има писано, какво четеш там?
— Нищо. Това не са букви от азбуката, не са и гръцки, бих ги разпознал. Приличат на червеи, змийчета, на следи от мухи…
— Аха, това е на арабски. Има ли и други на този език?
— Да, още няколко. Но ето, слава Богу, и едно заглавие на латински. Ал… Ал Хауаризми, „Tabulae“ 143.
— Астрономическите таблици на Ал Хауаризми, преведени от Аделард от Бат! Много рядка творба! Продължавай.
— Иса ибн Али, „De Oculis“ 144, Ал Кинди, „De radiis stellatis“ 145…
— Я виж на масата.
Разтворих един дебел том, който лежеше на масата, „De bestiis“ 146. Попаднах на изящно изписана страница, където беше изобразена прекрасна ликорна.
— Чудесно изработено — рече Уилям, който виждаше добре образите. — А другата?
— „Liber monstrorum de diversis generibus“ 147 — прочетох аз. — И тук има чудесни рисунки, но според мен са по-стари.
Уилям се наведе над текста и каза:
— Рисувани са от ирландски монаси най-малко преди пет века. А книгата с ликорната е по-нова; според мен е изписана по маниера на французите.
Отново се възхитих от познанията на моя учител. Влязохме в съседната стая, после прекосихме следващите четири стаи — всичките с прозорци, пълни с томове на непознати езици, имаше и няколко книги по окултни науки — и стигнахме до една стена, която ни накара да се върнем обратно, защото последните пет стаи бяха свързани една с друга така, че друг изход от тях нямаше.
— Ако съдим по наклона на стените, сигурно сме попаднали в петоъгълника на друга кула — рече Уилям. — Но тук липсва централната седмоъгълна зала, може би греша.
— Ами прозорците? — възразих аз. — Как е възможно да има толкова много прозорци? Невъзможно е всички стаи да гледат към външната страна.
— Забравяш централната вътрешна шахта; много от прозорците, които видяхме, гледат към тази осмоъгълна шахта. Ако беше през деня, по разликата в силата на светлината щяхме да разберем кои прозорци са външни и кои — вътрешни, дори бихме могли да разберем разположението на стаята по отношение на слънцето. Но вечер няма никаква разлика. Хайде да се върнем обратно…
Върнахме се в стаята с огледалото и тръгнахме към третата врата; през която — поне така мислехме — още не бяхме минавали. Пред нас се разкри анфилада от три-четири стаи и в последната нещо проблесна.
142
143
145