— Там има някой! — възкликнах с приглушен глас.
— Ако има някой, той вече е видял нашия светилник — рече Уилям, но все пак прикри пламъка с ръка. Постояхме така минута-две. Светлината продължаваше да се полюшва, без да се засилва или отслабва.
— Може би е само светилник — рече Уилям, — от тия, дето са поставени, та монасите да мислят, че библиотеката е обитавана от духовете на предците. Но трябва да разберем какво е. Ти остани тук и прикривай светилника, аз ще се промъкна предпазливо нататък.
Още се срамувах, загдето се изложих така пред огледалото, затова реших да се реабилитирам пред Уилям.
— Не, аз ще отида — рекох, — а вие останете тук. Ще вървя внимателно, аз съм по-дребен и по-лек. Щом разбера, че няма опасност, ще ви повикам.
Така и сторих. Минах през три стаи, прокрадвах се край стените, пристъпвах безшумно като котка (или като послушник, който слиза в кухнята, за да открадне сирене от долапите — начинание, в което в Мелк бях недостижим). Стигнах до прага на стаята, където мъждукаше бледата светлина, прокрадвайки се край стената, докато наближих колоната в дясната страна на вратата, и надникнах в стаята. Нямаше никой. На масата беше поставено нещо, което приличаше на светилник — гореше и издаваше слаб дим. Не приличаше на нашия светилник, а по-скоро на незахлупена кадилница; не изпускаше пламък, в нея имаше тлееща пепел от нещо, което изгаряше. Престраших се и влязох. На масата до кадилницата бе поставена разтворена книга, изписана с ярки бои. Доближих се и видях на отворената страница четири разноцветни ивици — жълта, яркочервена, синя и тъмнокафява. Тук бе изрисуван някакъв страшен звяр, някакъв десетоглав змей, който с опашката си обираше звездите от небето и ги хвърляше на земята. Изведнъж образът на змея започна да се размножава, а люспите по тялото му се превърнаха в рой искрящи плочки, които се отделиха от листа и започнаха да кръжат около главата ми. Извърнах глава и видях как таванът почна да се наклонява и да се спуска връз мен, после долових съскането на безброй змии, но то не предизвикваше ужас, а звучеше почти примамливо; появи се оградена със сияние жена, тя доближи лице към мен и усетих дъха й. Отблъснах я с протегнати ръце и ми се стори, че ръцете ми докосват книгите по отсрещния шкаф или че те започваха да се увеличават безкрайно. Не можех да разбера къде се намирам, къде е земята, къде е небето. Зърнах насред стаята Беренгарий — гледаше ме с омразна, похотлива усмивка. Захлупих лице с ръце и ръцете ми се сториха като крайници на жаба — лепкави и ципести. Мисля, че извиках, в устата ми загорча, после започнах да пропадам в някаква мрачна бездънна бездна и изгубих съзнание.
Дойдох на себе си — стори ми се, че бяха изминали векове, — а в главата ми кънтяха удари. Лежах на пода, а Уилям ми удряше плесница след плесница по бузите. Намирах се в друга стая и очите ми се спряха на надпис, който гласеше: „Requiescant а laboribus suis“ 148.
— Адсон, съвземи се — шепнеше Уилям, — нищо ти няма…
— Там… — промълвих все още ужасен. — Там, онзи звяр…
— Няма никакъв звяр. Ти бълнуваше, беше паднал до масата, на която имаше книга за Апокалипсиса, изписана по времето на владичеството на маврите в Испания, разтворена на страницата за жената, облечена в слънце, срещу която се изпречва змеят. По миризмата разбрах, че си вдъхнал нещо лошо, затова те изнесох веднага. И аз имам главоболие.
— Но какво съм видял?
— Нищо. Там горяха разни вещества, предизвикващи видения, разпознах миризмата, това са вещества, измислени от арабите, може би същите, които Старецът от планината е давал на убийците да дишат, преди да ги прати да вършат своите злодеяния. Ето че разкрихме и тайната за виденията. Нощем някой слага вълшебни треви, за да убеждава нежеланите посетители, че библиотеката е закриляна от нечестиви сили. Я ми кажи, какво почувства?
Разказах му объркано това, което си спомнях от моето видение; Уилям се засмя.
— Половината от твоите видения са били плод на това, което си видял в книгата, а другата половина — на твоите страхове и желания. Ето какво причиняват тия треви. Утре ще трябва да поговоря по този въпрос със Северин; мисля, че той знае повече, отколкото твърди. Това са треви, само треви, при тях не са нужни ония магьоснически заклинания, за които ни спомена стъкларят. Треви, огледала… Това средище на забраненото познание е защитено с много умело измислени препятствия. Науката е използвана, за да прикрива, а не за да разкрива. Не ми харесва тази работа. Светата закрила на библиотеката се ръководи от извратен ум. Прекарахме една тежка нощ, засега се налага да излезем оттук. Ти си разстроен, имаш нужда от вода и чист въздух. Няма смисъл да се опитваме да отворим тези прозорци; те са твърде високи, може би не са отваряни от десетилетия. Как са могли да допуснат, че Аделмо се е хвърлил оттук?
Уилям каза да излезем. Сякаш беше лесно. Знаехме, че в библиотеката можеше да се влезе само през една кула — тоест през източната. Но къде ли се намирахме сега? Бяхме се объркали. Бродихме дълго, бояхме се, че няма да се измъкнем никога от това място — аз се олюлявах все повече, повдигаше ми се, Уилям се безпокоеше за мен и се ядосваше на собственото си неумение, — но това ни подсказа, или по-точно казано, подсказа на него нещо, което трябваше да сторим на следния ден. Стига да успеехме да се измъкнем оттук, при следващото ни посещение в библиотеката трябваше да носим или обгорена главня, или някакво друго вещество, което да оставя следи по стените.
— Има само едно средство — поясни Уилям — да се намери изходът от един лабиринт. При всеки нов възел, непосетен до този момент, изминатият маршрут ще бъде отбелязан с три знака. Но ако по някои от разклоненията на възела се натъкнем на вече поставени знаци, подсказващи, че този възел вече е бил посетен, пътят, изминат до идването там, ще бъде отбелязан с един-единствен знак. Ако се установи, че всички входове са белязани, ще се наложи да се върнем по обратния път. Но ако един или два входа от възела се окажат без знаци, ще изберем някой наслуки, като ще отбележим два знака. Тръгнем ли през вход с един знак, ще поставим още два, така че на него да има три знака. И ако стигнем до възел, където всички входове са отбелязани с по три знака, това ще означава, че сме изминали целия лабиринт, стига, разбира се, всички входове да са обозначени със знаци.
— Откъде знаете всичко това? Нима сте добър познавач на лабиринтите?
— Не, цитирам ти един древен текст, който четох доста отдавна.
— Може ли човек да се измъкне, като следва това правило?
— Доколкото знам, почти никога. Но все пак ще опитаме. Пък и през следващите дни ще имам очила и ще мога да огледам по-добре книгите. Възможно е там, където надписите ни объркват, начинът, по който са подредени книгите, да ни подскаже някакво правило.
— Имате ли очила? Как мислите да ги намерите?
— Казах, че ще имам очила! Ще си направя други. Мисля, че и стъкларят само това чака — да има възможност да придобие повече опит. Стига да има нужните сечива, за да шлифова лещите. А колкото до парчета стъкло — при него е пълно.
Докато бродехме, търсейки изхода, изведнъж, както стояхме посред една стая, по лицето ми се плъзна милувка от невидима ръка, а в същото време в тази и в съседната стая се разнесе вопъл — нито на човек, нито на животно, — сякаш някакъв призрак бродеше от стая в стая. Трябваше да съм подготвен за изненадите, които можеше да ни поднесе библиотеката, но отново се ужасих и отскочих назад. И Уилям трябва да бе усетил същото, което усетих и аз, защото почна да опипва бузата си, после вдигна високо светилника и се заоглежда.
Вдигна ръка, огледа пламъка, който загоря по-силно, после наплюнчи пръст и го изправи пред себе си.
— Ясно — рече той и ми показа две точки на две срещуположни стени, на височина колкото човешки бой.
Там имаше две тесни бойници; щом доближеше ръка, човек усещаше полъха на идващия отвън студен въздух. Доближеше ли ухо, чуваше шумолене, сякаш навън духаше вятър.
— Библиотеката има и система за проветряване — поясни Уилям, — иначе особено през лятото тук няма да може да се диша. Освен това през тези бойници прониква и достатъчно влага, та пергаментите да не изсъхнат. Но предвидливостта на строителите на библиотеката не се е ограничила дотук. Те са разположили бойниците под определени ъгли, та когато нощем излезе вятър, повеите, проникващи през тези отвори, да се кръстосат с повеите, проникващи през другите отвори, да се преплитат в свързаните една с друга стаи, като пораждат звуците, които чухме. А тези звуци заедно с огледалата и тревите плашат още повече хората, които подобно на нас са влезли тук, без да познават добре мястото. Нали и ние, макар и за миг, си рекохме, че усещаме по лицата си дъха на призраци. Усетихме ги едва сега, защото сега е задухал вятър. И така, разкрихме още една тайна. Но въпреки това все още не знаем откъде да минем, за да излезем!