Докато си говорехме, бродехме наслуки, бяхме объркани, престанахме да четем надписите, които ни се струваха еднакви. Излязохме в още една седмоъгълна зала, обиколихме съседните стаи, не намерихме никакъв изход. Върнахме се обратно, вървяхме почти час, като се отказахме да разберем къде се намираме. По едно време Уилям реши, че няма смисъл, че не ни остава друго, освен да легнем да поспим някъде и да се надяваме, че Малахий ще ни открие на следния ден. Но докато се вайкахме за нещастния край на нашето смело начинание, изведнъж се озовахме в залата, откъдето започваше стълбата. Благодарихме горещо на Бога и слязохме с радостни сърца.
Като слязохме в кухнята, хукнахме към пещта, влязохме в коридора на костницата и аз се заклевам, че смъртните гримаси на черепите ми се сториха като усмивки на скъпи мен люде. Влязохме в църквата и излязохме през северната врата; после приседнахме доволни върху каменните плочи на гробовете. Чистият нощен въздух ми се стори като божествен балсам. Звездите блещукаха над нас, виденията в библиотеката ми се сториха като далечен сън.
— Колко е хубав този свят, колко са грозни лабиринтите! — възкликнах с облекчение.
— Колко хубав щеше да е този свят, ако имаше някакво правило, за да обикаляме из лабиринтите — отвърна моят учител.
— Колко ли е часът? — запитах аз.
— Изгубил съм всякаква представа за времето. Но ще бъде добре да сме си в килиите, преди да удари часът за утреня.
Тръгнахме покрай лявата стена на църквата, минахме край портала (извърнах глава, за да не гледам старците от Апокалипсиса (super thronos viginti quatuor), после прекосихме вътрешния двор, за да влезем в дома за поклонници.
При входа на постройката се натъкнахме на абата, който ни изгледа строго.
— Цяла нощ ви търся — рече той на Уилям. — Нямаше ви в килията, не бяхте и в църквата…
— Бяхме тръгнали по една следа… — отвърна неопределено Уилям, който явно бе смутен.
Абатът го изгледа продължително, после изрече бавно, със суров глас:
— Потърсих ви веднага след повечерие. Беренгарий не беше в хора.
— Какво говорите! — възкликна с насмешка Уилям. Той разбра кой е бил в скриптория.
— Не беше в хора за повечерие — повтори абатът, — не беше и в килията си. Скоро ще удари часът за утреня, ще видим дали ще се появи. Не се ли появи, боя се, че е станало още едно нещастие.
Беренгарий не се яви на утреня.
ДЕН ТРЕТИ
Ден трети
ОТ ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ДО ПЪРВИЯ ЧАС
Когато в килията на изчезналия Беренгарий намират прогизнало в кръв парче плат. И нищо повече
Докато пиша, чувствам същата умора, която усещах онази нощ или по-точно — онази сутрин. Какво да кажа? След службата абатът разпрати повечето монаси, които се бяха разтревожили, да търсят навсякъде; но резултат нямаше.
Към изобразителни един монах, който се ровеше в килията на Беренгарий, намери под сламеника му прогизнало от кръв парче бяло платно. Показаха го на абата, който рече, че трябва да е станало най-лошото. Това стана в присъствието на Хорхе, който, след като чу, рече:
— Кръв ли? — сякаш му се струваше невероятно. Уведомиха и Алинардо, който поклати глава и рече:
— Не, не, при третата тръба смъртта ще бъде причинена от вода…
Уилям погледна парчето плат и отсъди:
— Сега всичко е ясно.
— Щом е така, къде е Беренгарий? — попитаха всички.
— Не знам — отвърна той.
Аймаро го чу, погледна към небета и прошепна на Пиетро от Сант Албано:
— Такива са англичаните.
Когато наближи първият час и слънцето изгря, пратиха слуги да огледат целия склон под стените. Върнаха се към третия час, не бяха открили нищо.
Уилям каза, че е сторено всичко, което е трябвало да се направи. Налагаше се да изчакаме. Той отиде в ковачницата и разговаря продължително с майстора стъклар Никола.
Седнах в църквата до централния портал, слушах литургиите. Така и заспах и спах дълго, защото май младите се нуждаят от сън повече от старците, които вече са спали толкова много и се готвят за вечния сън.
Ден трети
ТРЕТИ ЧАС
Когато в скриптория Адсон размишлява за историята на своя орден и за съдбата на книгите
Когато излязох от църквата, вече не се чувствах толкова изморен, но главата ми беше замаяна, защото тялото се радва на добър покой единствено през нощта. Качих се в скриптория, поисках разрешение от Малахий и почнах да прелиствам каталога. И докато оглеждах разсеяно листовете, които обръщах, наблюдавах монасите.
Останах поразен от спокойствието и смирението, с което се занимаваха със своите задължения, сякаш не търсеха един техен събрат с такава тревога из целия манастир, сякаш други двама техни събратя не бяха загинали при ужасни обстоятелства. Ето, рекох си аз, доказателство за величието на нашия орден; в течение на векове мъже като тези са посрещали нашествията на варварските орди, били са свидетели на опустошаването на манастирите си, на огнената разруха на царства и въпреки това са продължили да обичат пергаментите и мастилата, продължавали са да четат, мълвейки думи, предавани от векове, които те предаваха за идните векове. Те бяха продължили да четат и да преписват и при наближаването на хилядолетието; защо да не продължават да вършат същото и сега?
Предния ден Бенций каза, че е готов да извърши и грях, стига да може да се добере до някоя рядка книга. Той не лъжеше, не се шегуваше. Разбира се, монахът би трябвало да почита книгите със смирение, да им желае доброто, а не да прославя собственото си любопитство; но стремежът към познанието е лъст за монасите, така както прелюбодеянието е изкушение за миряните, а ламтежът за богатство — за бялото духовенство.
Прелистих каталога и през очите ми заигра поредица от тайнствени заглавия: „Quinti Sereni de medicamentis“, „Phaenomena“, „Liber Aesopi de natura animalium“, „Liber Aethici peronymi de cosmographia“, „Libri tres quos Arculphus episcopus Adamnano escipiente de locis sanctis ultramarinis designavit conscribendos“, „Libellus Q. lulii Hilarionis de origine mundi“, „Solini Polyhistor de situ orbis terrarum et mirabilibus“, „Almagestus“… 149. Не се учудих, че над библиотеката витае тайната на престъпленията. За тези, посветили се на писането люде библиотеката означаваше небесния Ерусалим и в същото време и един подземен свят, на границата между непознатата земя и царството на мъртвите. Те бяха подвластни на библиотеката, на това, което тя им обещаваше, и на това, което им забраняваше. Живееха с нея, за нея и може би против нея, с греховната надежда, че един ден ще съумеят да разкрият всичките й тайни. Защо да не се изложат и на смъртна опасност, за да задоволят любознателния си ум, или пък да прибягнат до убийство, за да попречат някому да стигне до ревниво съхранявана от тях тайна?
Да, това бяха изкушения, надменни пориви на ума. Колко по-различен бе монахът преписван, такъв, какъвто си го е представял светецът, основал нашия орден, способен да преписва, без да разбира, изоставен на волята Божия, пишещ, защото е молещ се, и молещ се, защото е пишещ. Защо вече не беше така? Ох, та това не беше единственото, в което се бе изродил нашият орден! Беше станал прекомерно могъщ, абатите съперничеха на кралете, нима Абон не беше пример за монарх, който със самочувствието на монарх се стремеше да уреди споровете между монарси? Пък и знанието, което бе натрупано в манастирите, сега бе използвано като разменна стока, повод за надменност, хвалба и белег за престиж; нашите абати се хвалеха с изрисуваните си с миниатюри кодекси, така както рицарите се хвалеха със своите доспехи и знамена… Още повече че (какво безумие!) нашите манастири се бяха лишили и от първенството на знанието; сега в школите при катедрите, градските сдружения, университетите се преписваха книги — може би повече и по-добре от нас — и се съставяха нови, и навярно тук се криеше причината за бедите.
149