Манастирът, в който се намирах, бе може би единственият, който можеше да се похвали с превъзходното си производство и възпроизводство на знания. Но именно поради това тукашните монаси не се задоволяваха вече със святото занимание да преписват, а подтиквани от стремежа към нови неща, искаха да откриват нови допълнения към природата. В същия момент долових смътно (днес, когато съм побелял, на възраст и с опит, съзнавам това много добре), че постъпвайки така, те подронваха собственото си превъзходство. Защото, ако новите знания, които те искаха да произведат, излезеха свободно от тези стени, това свято място нямаше да се различава по нищо от школата при някоя катедра или от градските университети. А като оставаха скрити, те запазваха непокътнати своя престиж и сила, не биваха разяждани от диспути, от надменността на тези, които искат да прекарат през ситото на одобрението или отрицанието всяка тайна, всяко величие. Именно затова — рекох си аз — библиотеката е забулена в мълчание и мрак; тя е хранилище на знания, но тя може да запази тези знания непокътнати само ако не позволява те да стигат до когото и да било, включително и до самите монаси. Знанието не е като монетата, която остава физически непокътната дори и когато минава през най-долни сделки; то прилича по-скоро на прекрасно одеяние, което се похабява при употреба и показване. Нима не става така и с книгата, чиито страници се разкъсват, а мастилата и позлатата избледняват, щом до нея се докоснат повече ръце? Ето, недалеч от мен Пачифико от Тиволи прелистваше някакъв старинен том, чиито страници бяха залепнали една в друга от влагата. За да прелиства книгата, той навлажняваше с език палеца и показалеца си и при всеки допир със слюнката му листовете губеха якост; разтварянето им означаваше огъване, излагане на неумолимото въздействие на въздуха и праха: те щяха да разяждат тънките жилки, на които пергаментът се набраздяваше при сгъването, щяха да доведат до нови натрупвания на мухъл там, където слюнката смекчаваше, но и отслабваше крайчеца на листа. Този изблик на прекомерна обич, породена от желание за усвояване и от любознателност, щеше да предразположи книгата за болестта, на която бе съдено да я убие, така както прекомерната нежност размеква воина и го прави негоден.
Какво трябваше да се направи? Да престанем да четем и само да пазим? Бяха ли оправдани моите опасения? Какво би казал моят учител?
Недалеч видях миниатюриста Магнус от Йона, който току-що бе престанал да търка своя пергаментов лист с пемза и го омекотяваше с тебешир, за да може след това да го изглади. До него Рабано от Толедо бе закрепил пергаментовия лист на масата, а по двете му страни бе нанесъл едва забележими дупчици, между които чертаеше с тънко металическо стило едва забележими хоризонтални линии. След малко двата листа щяха да се изпълнят с багри и форми, страницата щеше да заприлича на мощехранителница, щеше да заблести от скъпоценни камъни, инкрустирани в старателно нанесеното след това писмо. Тези двама събратя, рекох си аз, изживяват райските си мигове тук, на земята. Те създаваха нови книги, подобни на тези, които щяха да бъдат унищожени от неумолимия ход на времето… Значи библиотеката не можеше да бъде застрашена от никаква земна сила, значи тя беше нещо живо… Но щом живее, защо да не рискува и се открие за познанието? Дали Бенций искаше именно това? Това ли бе желал и Венанций?
Обърках се и се изплаших от собствените си мисли. Може би те не подхождаха на послушник, длъжен да съблюдава старателно и смирено правилата през годините, които му бяха отредени за живот — нещо, което продължих да спазвам и по-късно, без да си задавам други въпроси, докато светът около мен затъваше все по-дълбоко в истински въртоп от кръв и безумство.
Дойде време за утринната закуска и аз отидох в кухнята; бях се сприятелил с готвачите и те ми дадоха от най-вкусните гозби.
Ден трети
ШЕСТИ ЧАС
Когато Салваторе се доверява на Адсон; разказът му не може да бъде предаден накратко, но поражда у Адсон много тревожни размисли
Докато се хранех, зърнах в един ъгъл Салваторе; очевидно той се беше сдобрил с готвача и ядеше с явно удоволствие печено овче месо. Ядеше така, сякаш цял живот не бе ял нищо, не изпускаше нито троха и като че ли непрекъснато благодареше на Бога за това изключително събитие.
Той ми намигна и ми поясни на чудноватия си език, че бързал да се наяде за всичките години, през които бил гладувал. Поразпитах го. Последва разказ за мъчителното му детство в едно село с лош климат, с чести дъждове, където нивята гниели, а въздухът бил изпълнен с ужасна смрад. Както разбрах от думите му, сполетявали ги непрекъснати наводнения, нивята оставали без бразди, от крина засято зърно добивали само една шеста от него, а от това количество — нищо. И синьорите, и те били бледи като бедняците, въпреки че — рече Салваторе — умирали повече бедняци, отколкото господари, може би (ухили се той) защото бедняците са по-многобройни. Една шеста от крина струвала петнайсет солди, една крина — шейсет солди, проповедниците оповестявали, че настъпва краят на света, но родителите и дядовците на Салваторе помнели, че същото ставало и преди, та били стигнали до заключението, че на тоя свят все му идвал краят. А когато изяли всички измрели птици и всички животни, които успели да хванат, из селото се заговорило, че някои били почнали да изравят и мъртъвците. Салваторе обясняваше много изкусно, сякаш беше комедиант, как постъпвали тези гадни люде, дето ровели с ръце из гробищата още на следния ден след някое погребение. „Ам!“ — казваше той и отхапваше от овчето месо, но аз виждах на лицето му гримасата на обезумелия от глад човек, който изяжда трупа. При това, като не се задоволявали да се ровят из осветената земя, някои — те били по-лоши от другите — подобно на пладнешки разбойници се притайвали в гората и се нахвърляли върху пътниците. „Шат!“ — казваше Салваторе, заколвали ги с нож и „Ам!“ А най-лошите измежду най-лошите примамвали децата кога с яйце, кога с ябълка и ги изяждали, но — поясни сериозно Салваторе — преди това ги изпичали. Разказа за някакъв мъж, който дошъл в селото и започнал да продава евтино печено месо, хората просто не можели да се поберат от радост при този късмет, но после свещеникът им казал, че това било човешко месо, и мъжът бил разкъсан на парчета от ожесточилата се тълпа. Но още същата нощ един селянин отишъл на гробището, изровил трупа на убития и ял от месото на тоя човекоядец, а когато селяните го разкрили, и него осъдили на смърт.
Но разказът на Салваторе не приключи с тази случка. Малко несвързано, принуждавайки ме да си припомня малкото думи, които знаех от провансалски и от италианските диалекти, той ми разказа как избягал от родното си село и тръгнал да скита по света. Чрез историята му аз го отъждествих с мнозина, с които се бях запознал или срещнал по време на моето пътуване, с него отъждествявам сега и мнозина други, които срещнах по-късно; затова не съм сигурен дали след толкова време не му приписвам чужди приключения и престъпления, извършени преди и след него и които сега в изнурения ми ум се уеднаквяват и сливат в един-единствен образ именно под въздействието на въображението, което, като съчетава представата за златото с представата за планина, съумява да очертае представата за една планина от злато.
Често по време на нашето пътуване чувах Уилям да споменава за простите хорица, понятие, което някои негови събратя употребяваха, имайки предвид не само народа, но и неуките. Това понятие ми се струваше винаги доста общо, тъй като в италианските градове срещах търговци и занаятчии, които не бяха духовни лица, но не бяха неуки, въпреки че за да изразят своите познания, ползваха говоримия народен език. Ще добавя, че и някои от тираните, които по това време управляваха полуострова, нямаха познания по теология, медицина, логика или латински език, но не бяха нито прости, нито невежи. Затова си мисля, че дори и моят учител, когато споменаваше думата „прости“ хора, използваше едно опростителско понятие. Ала Салваторе несъмнено беше прост човек, беше със селски произход, от край, страдал векове наред от глад и от насилията на феодалите. Беше прост, но не беше глупак. Стремеше се към друг, различен свят, който — според това, което ми разказа — по времето, когато избягал от вкъщи — си представял като приказната страна Куканя 150, където от дърветата капе мед, а по тях растат цели пити кашкавал и ароматни наденици.
150