Подтикван от тази надежда, почти отказвайки се да приеме този свят като залята от сълзи долина, в която (както са ме учили) и неправдата е предопределена от провидението, за да поддържа равновесието на нещата, та това намерение често ни убягва, Салваторе странствал из различни краища; от родното Монферато се запътил към Лигурия, а после по-нататък — от Прованс към земите на краля на Франция.
Салваторе бродел по света, просел, крадял, преструвал се на болен, от време на време постъпвал на служба при някой феодал, после отново хващал гората или тръгвал по пътищата. От неговия разказ разбрах, че се е присъединявал към онези банди от скитници, които по-късно ставаха все по-многобройни и странстваха из Европа: лъжемонаси, шарлатани, измамници, лъжци, дрипльовци и просяци, прокажени и сакати, скитници, певци разказвачи на истории, бездомни клирици, бродещи студенти, мошеници, жонгльори, осакатени наемници, скитници евреи, избягали от неверниците с разбита душа, луди, бегълци, преследвани от властта, злосторници с отрязани уши, содомити и заедно с тях амбулантни занаятчии, тъкачи, казанджии, столари, точилари, кошничари, зидари и с тях какви ли не други негодници — мошеници, хитреци, изнудвани, вероломници, негодяи, бродяги, хаймани, скитници, изроди, просяци, каноници и свещеници, занимаващи се със симония и измами, хора, които живееха за сметка на чуждото лековерие — фалшификатори на папски були и печати, продавачи на индулгенции, лъжепаралитици, които се просваха пред вратите на църквите, скитници, избягали от манастирите, продавачи на мощи, на прошки, гадатели и хироманти, магьосници, лечители, лъжепросещи, всякакви развратници, покваряващи монахини и девойки с измама и насилие, люде, преструващи се, че боледуват от хидропизия, епилепсия, хемороиди, подагра и язви, както и от тиха лудост. Имаше и такива, дето си мажеха телесата с разни мазила, та да личи, че уж страдат от неизлечими язви, други си пълнеха устата с кървавочервена смес, за да симулират белодробни кръвоизливи, разни измамници се преструваха на сакати, ходеха с тояги, без да имат нужда от тях, преструваха се, че са болни от епилепсия или че имат краста, отоци и какви ли не възпаления, като си слагаха превръзки, мажеха сее шафран, слагаха на ръцете си вериги, ходеха с превързани глави, промъкваха се с вонята си в църквите или изведнъж почваха да се гърчат по площадите с пяна на уста, или пък от ноздрите им рукваше кръв, направена от сок от къпини и киновар; правеха това, за да изпросят храна или пари от боязливите люде, които си припомняха подканите на светите отци за милостиня: раздели хляба си с гладния, заведи в дома си тоя, дето е без подслон, да навестим Христос, да приемем Христос, да облечем Христос, защото милостинята ни пречиства от греховете, така както водата пречиства огъня.
И след събитията, за които разказвам, край Дунава продължих да срещам и все още се сблъсквам с мнозина от тия шарлатани, които си имаха свои наименования и бяха разделени на пълчища също като демоните: скопци, окаляни, архиатри, смирени бедняци, белязани, мощехранители, кръстоносци, набрашнени, дрипльовци, щръкльовци, бесовци, епилептици, измамници, лъжепоклонници.
Приличаха на тиня, стичаща се по пътеките на нашия свят, а между тях се промъкваха и добронамерени проповедници, и еретици, търсещи нови жертви, и такива, дето раздухваха крамоли. Именно папа Йоан, който продължаваше да се бои от движенията на простите хорица, проповядващи и водещи беден живот, се нахвърли срещу просещите проповедници, които според него развявали хоругви с изобразени на тях фигури и така привличали любопитните, проповядвали и прибирали пари с измама. Прав ли беше този покварен папа, който се занимаваше със симония, като приравняваше просещите монаси, проповядващи беден живот, с тия банди от бедняци и разбойници? По онова време, след като бях попътувал из италианския полуостров, се бях съвсем объркал; бях чул за монасите от Алтопашо, които проповядвали и заплашвали с отлъчване от църквата, обещавали индулгенции, опрощавали грабежи и братоубийства, убийства и лъжесвидетелства срещу заплащане, намеквали, че в тяхната болница на ден се отслужвали до стотина литургии, за което събирали дарения, а освен това твърдели, че издържали със средствата си двеста бедни девойки. Бях чул и за брат Паоло Дзопо, който живеел като отшелник в гората край Риети и се хвалел как лично Светият дух му бил разкрил, че плътското удоволствие не било грях; така прелъстявал жертвите си, като ги наричал сестри, принуждавал ги да се самобичуват голи и да се просват на земята пет пъти, разперени като кръст, преди да представи жертвата си на Бога и да иска от тях онова, което наричал целувката на помирението. Но дали беше истина? И какво ли свързваше тези отшелници, които твърдяха, че са осенени от духа Божи, с водещите беден живот монаси, които бродеха по пътищата на полуострова и наистина се покайваха и бяха ненавиждани от духовенството и епископите, чиито пороци и алчност бичуваха?
От разказа на Салваторе и от онова, което вече знаех от опит, тези различия сякаш се изглаждаха, едното напомняше другото. Понякога Салваторе ми заприличваше на някой от ония сакати просяци от Тюрен, за които се разказва в баснята, дето щом наближили чудодейните мощи на свети Мартин, хукнали да бягат, защото се страхували, че светията ще ги изцери и ще ги лиши от източника им на доходи, а светията взел, че ги изцерил най-безжалостно, преди да стигнат границата; вдъхнал живот на сакатите им крайници и така ги наказал за техните злодеяния. Но от време на време звероподобната мутра на монаха просто засияваше от нежност, това ставаше, когато ми разказваше как, живеейки сред тези банди, му се случвало да чуе словата на проповедници францисканци, и те бродещи като него, и разбрал, че не трябвало да приема бедния и скитнически живот, който водел, като някаква зловеща неизбежност, а като начин за пречистваща всеотдайност; така станал член на разни секти и групи, отдали се на покаяние, чиито названия произнасяше изкълчено, като излагаше доста смътно техните учения. Заключих, че сигурно е срещал патарени и валденси 151, а може би и катари 152, арнолдисти и хумилиати 153, че бродейки по света, се е прехвърлял от една група в друга, като постепенно започнал да смята скитничеството си за мисия и да върши в името на Бога онова, което дотогава е правел за стомаха си.
Ала как, докога? Доколкото разбрах, преди около трийсетина години той отишъл в един манастир на минорити в Тоскана и там облякъл расото на францисканците, но без да постъпи в техния орден. И май че там понаучил малкото латински думи, които употребяваше, като ги смесваше с думи от всички места, където той, клетият безотечественик, бе стъпвал, с думи, дето бе научил от всичките си другари по скитничество, с които се бе срещал — от наемниците от моите краища до далматинските богомили. Там се отдал на покаяние („покаятелствувайте се“, повтаряше той и очите му горяха и отново чух израза, който бе събудил любопитството на Уилям), но доколкото разбрах, и миноритите, при които живеел, били с твърде объркани схващания, защото веднъж, като се разгневили на каноника от съседната църква, когото обвинили в грабежи и други низости, нахлули в дома му и го търколили по стълбите; грешникът умрял, а те разграбили църквата. Поради това епископът пратил войници, монасите се пръснали кой накъдето види и Салваторе доста скитал, вече из Северна Италия, с една банда просещи монаси, или по-точно просещи минорити, несъблюдаващи ни ред, ни закони.
Оттам се прехвърлил някъде край Тулуза, където се забъркал в друга история, разпален от разказите за големите подвизи на кръстоносците. Един ден разни овчари и бедняци — били безброй — се събрали и решили да прекосят морето и да се сражават срещу враговете на вярата. Нарекли ги пастирчетата. Всъщност те искали да избягат от прокълнатите си краища. Имали двамина водачи, които успели да ги надъхат с какви ли не лъжеучения; единият бил свещеник, изгонен от църквата заради непристойното си поведение, а другият — монах вероотстъпник от ордена на свети Бенедикт. Двамата успели да заблудят до такава степен всичките тия нещастници, че те се стичали на тълпи след тях; имало и шестнайсетгодишни момчетии, тръгнали против волята на родителите си, грабнали по една торба и една тояга, без пукната пара, оставили нивите си, следвали ги като стадо, били се насъбрали сума ти хора. За тях вече нямало ни разум, ни закон, за тях имали значение само силата и техните желания. Били като пияни, загдето били заедно, най-сетне свободни, подтиквани от смътната надежда за някаква обетована земя. Минавали през градове и села и грабели каквото им падне, а когато задържали някои от тях, те нападали затворите и ги освобождавали. Когато влезли в парижката крепост, за да освободят неколцина свои другари, затворени по заповед на синьорите, началникът на стражата се опитал да окаже съпротива, те се нахвърлили върху него, бутнали го от стълбата на крепостта и разбили вратите на затвора. После се струпали, готови да се сражават, в ливадите край Сен Жермен. Но никой не се осмелил да се опълчи против тях и те напуснали Париж, като се запътили към Аквитания. По пътя си избивали всички срещнати евреи и разграбвали тяхното имущество…
151
152
153