— Защо именно евреите? — запитах Салваторе.
А той ми отвърна:
— А защо не? — И поясни, че откакто се помнел, чувал проповедниците да втълпяват на хората, че евреите били врагове на християнството и трупали богатствата, до които те не можели да се доберат. Попитах го дали не е вярно обратното — че ако някой трупа богатства, това са синьорите и епископите, които събират десятък и други данъци, и че следователно пастирчетата не са се борили против истинските си врагове. А той ми отвърна, че когато истинските врагове са твърде силни, човек трябва да си избере по-слаби врагове. Аз пък си рекох, че именно поради това простите хора биват наричани прости. Само силните са винаги наясно кои са истинските им врагове. Синьорите не желаели пастирчетата да застрашават техните богатства и за тях било истинско щастие, дето водачите внушавали на пастирчетата, че евреите притежавали големи богатства.
Попитах го кой е съумял да внуши на тълпите, че трябва да нападат евреите. Салваторе не си спомняше. Според мен, когато се съберат толкова много хора, за да следват едно обещание, и настояват да получат нещо веднага, никога не можеш да знаеш кой за какво ги насъсква. Помислих си, че техните водачи са били възпитавани в манастирите и епископските школи, че са говорели на езика на синьорите, въпреки че после говорели на пастирчетата така, че те да могат да ги разберат. А пастирчетата не са знаели къде е папата, но са знаели къде са евреите. И така, те обсадили една висока и яка кула на френския крал, където изплашените евреи се били приютили. Евреите, които излезли на стените на кулата, се бранели смело и отчаяно, като хвърляли дърва и камъни. Но пастирчетата подпалили вратата на кулата, като измъчвали обсадените евреи с дим и огън. И понеже нямало как да се спасят, евреите предпочели да се самоизбият, вместо да загинат от ръцете на необразованите; затова помолили един от техните, който изглеждал най-смел, да ги убие с меч. Той се съгласил и избил близо петстотин души. После излязъл от крепостта с децата на евреите и поискал да се покръсти. Но пастирчетата му рекли: хубава работа, ти изкла толкова хора от твоите, а сега искаш да се покръстиш; разкъсали го на парчета, но пощадили децата и ги покръстили. После тръгнали към Каркасон, като по пътя извършили много кланета и грабежи. Тогава френският крал разбрал, че те започнали да прекаляват, и заповядал да им бъде оказвана съпротива във всеки град, през който минат, дори наредил да защитават и евреите, сякаш са негови хора…
Но защо именно в този момент френският крал започнал да се грижи толкова за евреите? Може би защото почнал да се бои от това, което тези пастирчета биха могли да извършат в цялото кралство, или че техният брой ще се умножи прекомерно. И ето, изведнъж почнал да се безпокои за евреите — било защото евреите били полезни за търговията на кралството, било защото сега се налагало пастирчетата да бъдат изтребени; та затова всички християни трябвало да започнат да се възмущават от техните престъпления. Но мнозина християни не се подчинили на краля; те били убедени, че евреите не трябвало да бъдат защитавани, защото винаги били смятани за врагове на християнската вяра. В много градове по-бедните хорица, които вземали назаем пари под лихва от евреите, сега се радвали, че пастирчетата ги наказвали за натрупаните богатства. Тогава кралят издал заповед, че всеки, който подпомага пастирчетата, ще бъде осъден на смърт. Събрал многобройна войска и ги нападнал; мнозина от тях били убити, други успели да избягат и се изпокрили в горите, където измрели от глад. Скоро всички били изтребени. Кралският наместник ги изловил и почнал да ги беси по двайсет-трийсет души наведнъж на най-големите дървета, та труповете им да служат за назидание и никой да не се осмелява да смущава мира в кралството.
Странното беше, че Салваторе ми разказа тази история, сякаш ставаше дума за добродетелно начинание. Той продължаваше да вярва, че пастирчетата искали да завоюват Божия гроб и да го освободят от неверниците; не можах да го убедя, че това прекрасно дело е било извършено още по времето на Петър Пустинника 154и свети Бернар, и по времето на френския крал Луи Свети 155. Така или иначе, Салваторе не стигнал до земите на неверниците, защото се наложило да се измъкне колкото е възможно по-скоро от френска земя. Каза ми, че отишъл в областта Новара, но разказът му за случилото се по-нататък бе твърде смътен. Най-сетне стигнал в Казале, където намерил убежище в манастира на миноритите (мисля, че именно тук срещнал Ремиджо); по това време мнозина минорити били преследвани от папата, затова често сменяли расото си и за да не бъдат изгорени на кладите, търсели убежище в манастирите на другите ордени. Понеже придобил ловкост и умение за редица работи (които вършел и с нечестиви цели, докато скитал насам-нататък, и за прослава на Господа, когато бродел от обич към Христа), Салваторе веднага бил назначен от ключаря за негов помощник. Именно затова живеел тук от толкова години, без да го е еня за богатствата на ордена, но пък полагал много големи грижи за избата и складовете, радвал се на пълната свобода да яде, без да трябва да краде, и да възхвалява Бога, без да бъде изгорен на кладата.
Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.
Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.
Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.
От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.
Затова го запитах внезапно:
— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?
Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.
154
155