— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa 169… Какво изпитваш пред това нежно видение?
Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:
— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.
— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.
— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…
— Това ли е правилната любов?
Убертино ме погали по главата; погледнах го и видях, че очите му се бяха изпълнили със сълзи.
— Да, това най-сетне е правилната любов. — Свали ръка от рамото ми и добави: — Но колко е трудно, колко е трудно да я различиш от другата. Понякога, когато душата ти бива изкушавана от демоните, ти се чувстваш като обесен човек, който с ръце, вързани отзад, и вързани очи остава да виси на бесилото и продължава да живее, без никаква подкрепа, без никаква опора, без да може да си помогне, и се рее в бездната…
Сега лицето му бе овлажнено не само от сълзите, но и от бликналата пот.
— А сега си върви — рече ми той, — казах ти каквото искаше да знаеш. От едната страна — ангелски хор, от другата — бездната на ада. Върви, да бъде благословен Бог. — Просна се пред статуята на Богородица и захлипа. Той се молеше.
Не излязох от църквата. Разговорът с Убертино бе разпалил дълбоко в душата ми някакъв особен плам, някакво неизразимо безпокойство. Затова може би се поддадох на непослушанието и реших да отида сам в библиотеката. Не знаех какво да търся. Исках да разгледам сам това тайнствено място, подтикваше ме мисълта да се ориентирам в него сам, без помощта на моя учител. И се качих горе така, както Долчино се беше изкачил на връх Рубело.
Носех със себе си светилника (Защо ли го бях взел? Може би бях набелязал в подсъзнанието си този тайнствен план?) и влязох в костницата с притворени очи. Скоро стигнах в скриптория. Мисля, че това бе съдбоносна вечер, защото, докато оглеждах писалищата, зърнах на едно от тях някакъв ръкопис, преписван очевидно от монах. Заглавието ме привлече веднага: „Historia fratris Dulcini Heresiarchae“ 170. Сигурно беше писалището на Пиетро от Сант Албано; бяха ми разказали, че той пишел подробна история на еретическите движения (разбира се, след това, което стана в манастира, той не успя да я завърши; но нека не изпреварваме събитията). Затова нямаше нищо чудно, че този ръкопис се намираше тук и че до него лежаха и други на подобни теми — за флагелантите 171и патарените. Но аз приех това като свръхестествена — и до днес не знам дали Божия, или дяволска — поличба и зачетох жадно ръкописа. Не беше много дълъг, в първата част се разказваше с много повече подробности — които вече съм забравил — това, което чух от Убертино. Споменаваше се и за многото престъпления, извършени по време на войната от сподвижниците на Долчино, както и за обсадата. И за последната битка, която била страшна и кръвопролитна. Но се натъкнах и на неща, за които Убертино не спомена; това очевидно бе разказ на очевидец, разказ, написан с разпалено въображение.
Така научих, че през март 1307 година — на Великата събота — Долчино, Маргерита и Лонджино, след като били заловени, били откарани в град Биела. Предали ги на епископа, който решил да изчака какво ще нареди папата. Щом научил новината, папата уведомил веднага френския крал Филип Хубави, като му писал следното: „Съобщиха ни извънредно приятни новини, които ни изпълват с радост и ликуване, защото онзи чумав демон, синът на Белиал 172, отвратителният ересиарх Долчино, след много опасности, трудности, кланета и чести битки най-сетне попадна в нашия затвор заедно със своите привърженици благодарение на нашия уважаван брат Раниеро, епископа на Верчели; той бе заловен точно в деня на Тайната вечеря на нашия Господ бог и многобройните люде, които бяха с него, заразени от неговата ерес, бяха избити същия ден.“ Папата е бил безмилостен с пленниците и наредил на епископа да ги изтреби. През юли същата година, на първия ден от месеца, еретиците били предадени на светските власти. Натоварили ги на една кола, заобиколена от палачите, следвана от войници, а всички камбани в града биели непрекъснато; така прекосили целия град, като на всяко кръстовище палачите късали месата на злосторниците с нажежени клещи. Маргерита била изгорена първа, пред Долчино, а той дори не трепнал, както и не издал нито звук, докато късали месата му с клещите. После колата продължила, а палачите продължавали да пъхат клещите в съдове, пълни с пламтяща жарава. Долчино бил подложен и на други мъчения, но не проронил дума; само когато му откъснали носа, посвил рамене, а когато му откъснали члена, въздъхнал дълбоко и въздишката му приличала на продължително мучене. Последните му слова прозвучали като богохулство — казал, че щял да възкръсне на третия ден. После бил изгорен и прахът му бил пръснат във всички посоки.
Затворих ръкописа с треперещи ръце. Бяха ми казали, че Долчино е извършил страшни престъпления, но е бил жестоко изгорен. А на кладата се държал… как? С твърдостта на мъчениците или с дързостта на прокълнатите? Докато се изкачвах, олюлявайки се, по стълбите към библиотеката, разбрах защо съм толкова смутен. Сетих се изведнъж за една случка, на която станах свидетел няколко месеца преди това, когато пристигнах в Тоскана. Дори почнах да се питам как съм могъл да я забравя, сякаш болната ми душа искаше да заличи спомен, който й тежеше като кошмар. Но всъщност не я бях забравил, защото всеки път, когато ставаше дума за просещите монаси, в паметта ми изникваха отделни моменти от тази случка, но аз бързах да ги върна в бездната на моя дух, сякаш беше грях, че съм бил свидетел на целия този ужас.
За пръв път чух да се говори за просещите монаси във Флоренция в деня, когато видях да изгарят един от тях на кладата. Това се случи малко преди да срещна в Пиза брат Уилям. Той се бе забавил, та баща ми разреши да посетя Флоренция, чиито прекрасни църкви всички хвалеха. Обиколих Тоскана, за да понауча простонародния език, подир което се отбих за една седмица във Флоренция, защото бях чувал да говорят много за този град и исках да го разгледам.
Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).
169
171
172