Когато ги отворих отново, съзрях позната стройна фигура в червено-бяла униформа, която скочи на пристанищното мостче, преди да е докоснало твърда земя. Сетне се втурна, взе на няколко крачки разстоянието до нас, притисна ме в бурна прегръдка и ме разлюля.
– Франци!
– Сиси!
Забравихме за всичко наоколо. Едва когато тълпата избухна във френетични аплодисменти, забелязах, че хиляди и хиляди очи са наблюдавали нашата целувка в самозабрава. Цялата пламнах, ала Франц Йозеф се засмя и ме целуна още веднъж така, че дъхът ми секна, докато чезнех беззащитна в обятията му. В този съвършен момент ние принадлежахме само един на друг. Хората на брега, изглежда, се радваха на щастието ни не по-малко от нас.
– Добре дошла в новата си родина, Сиси – сърдечно ме приветства моят годеник, докато на брега оркестърът свиреше химна на Хабсбургите. – Просто не можех да те чакам повече. Зарязах всичко и литнах да те посрещна лично. Радвам се като луд, че най-после, най-после си тук!
Изпитвах известно неудобство, задето изживявах този миг на нежност пред толкова много хора, но очевидно бях единствената, която се смущаваше от този факт. Дори мама и татко се усмихваха трогнато. Официалните господа, съпровождащи Франц Йозеф, също се подсмихваха доволно, макар вероятно да не са били очаровани, когато е провалил плановете им. Всичките сега бяха част от моя живот – за пръв път предвкусвах бъдещото си битие на императрица.
Франц Йозеф ми беше докарал и нов, празнично украсен кораб. Параходът с лопатни колела „Франц Йозеф" приличаше на плаваща луксозна градина. Специално за мен на палубата бе построена чудно красива беседка от рози. Навсякъде – гирлянди от рози, които танцуваха на вечерния бриз, а кабината ми тънеше в матовия блясък на тъмночервеното кадифе. На следващата сутрин хиляди пъстри знаменца – бяло-сини за Бавария, червено-бели за Австрия и черно-жълти за рода на Хабсбургите – трептяха на попътния вятър, докато се приближавахме по Дунава към Виена.
За жалост Франц Йозеф не можа да ме придружи в последния ден от моето пътуване като годеница. Протоколът предвиждаше да ме посрещне във Виена, затова той рано-рано отпътува към своята столица, а ние се плъзнахме безметежно по Дунава през море от ябълкови цветчета. Спокойствието ми дойде добре, защото през вечерта, включваща тържествена вечеря, оперно представление и прием, почти нямах време да се насладя на присъствието на Франц Йозеф. Какво ли щеше да бъде да живеем заедно всеки ден? Да чувам всеки ден гласа му и да усещам целувките му? Възможно ли бе човек да понесе толкова щастие?
Започвах да харесвам бурния му поздрав, затова отвърнах без боязън на публичната целувка, с която ме приветства и в Нусдорф. Съпровождан от радостните възгласи на тълпата, той ме отведе на брега в огромен павилион, украсен с пищна позлата. Огромен, защото там се беше подредила цялата фамилия на Хабсбургите. Бяха се явили всички лели, чичовци, братовчедки и братовчеди, за да огледат императорската невяста. Отново леля София командваше парада, а огледалните стени умножаваха до безкрайност новите ми роднини, чак да те хване страх.
Официалните „виенчани" – градските съветници, духовенството, дипломатите, военните и чиновничеството, също искаха да поздравят „баварската роза". Когато най-сетне се отпуснах в каляската, слепоочията ми туптяха от напрежение. Срещу мен седеше царствено майката на императора – от само себе си се разбираше, че е забранено да споменавам главоболието си.
– Трябва да махаш на хората, Сиси – разпореди се тя, докато се опитвах да задържа клетата си глава в неподвижно положение. – Всички са дошли единствено заради теб. Очакват да им се усмихваш.
Подчиних се безмълвна, наплашена и смутена. Махах, докато ме заболяха и ръката, и опънатите до краен предел устни, и схванатите ми рамене. Изобщо не ми се мислеше вече какво става с главата ми. Човешките маси нямаха край. Извираха от уличките, от къщите, заливаха площадите и мостовете на града и оставяха за каляските ни обезпокоително тясна ивица от пътя.
Никога не бях виждала толкова много народ на едно място. Редиците на застаналите плътно един до друг хора се виеха чак до парка на „Шьонбрун" и отново избухнаха в ликуващи възгласи, когато Франц Йозеф, който пътуваше най-отпред заедно с татко, отвори вратичката на каляската ни. Отдъхнах облекчено, щом портите на двореца се затвориха зад нас, ала радостта ми се оказа кратка.