Щом си отиде, преброих страниците. Деветнайсет. Деветнайсет страници указания за моята женитба! Как щях да запомня всичко това?
Събрах смелост и се опитах да прочета поне първите страници, за да съм наясно какво ме чака. Обаче езикът беше толкова високопарен и смешен, че след половината на второто изречение вече не помнех как беше започнало. Церемониалът се базираше на прастарите ритуали на испанския двор, които от незапомнени времена бяха мерило за всичко във Виена. Уроците ми по етикеция ме бяха подготвили донякъде, но въпреки това заспах с неприятното чувство, че и те, както и всичко останало, което си бях донесла от Мюнхен, не отговарят на високите виенски стандарти.
ВИЕНА, 24 АПРИЛ 1854 ГОДИНА
„Тайнството на любовта...“
Унесена в дрямка, не желаех да се събуждам. Защо да не продължа да сънувам? Защо да не прескоча ясния и слънчев ден, който ме очакваше вън и който щеше да бъде толкова важен за моя живот? Пак спях в ново легло, пак отварях очи под нов покрив. След дългия, зашеметяващ ден виенският „Хофбург"8 бе захлопнал вратите си след мен.
Спомените за влизането ми в имперския град се бяха спотаили в периферията на съзнанието ми. Сутринта с мама бяхме отишли до стария градски дворец на великата императрица Мария Терезия9, където ни очакваше великолепна позлатена каляска с огромни стъклени прозорци. Осем чудно красиви липицери10 с парадни сбруи теглеха каляската през новия мост „ Елизабет" към градските стени. Пътуването можеше да е удоволствие, ала се превърна в изпитание.
Навсякъде по празнично украсените улици бяха издигнати трибуни; всички, заемащи някаква длъжност в двореца, ме придружаваха в официални одежди. Като се започне от всяващата страхопочитание главна придворна дама, тайните съветници и гренадирите и се стигне до най-незначителния дворцов помощник, чиято задача се състои в подаването на заредена пушка на ловеца; да не забравяме и делегациите от различните части на империята. Всеки си имаше място, строго определено по чин, звание и служебно положение. Изминаха часове, докато най-сетне пристигнахме в „Хофбург". Часове, изпълнени с възгласи, камбанен звън, тържествени речи и любопитни погледи, които бях принудена да изтърпя заедно с мама в нашата стъклена кутия.
Как да предположа, че всичко ще бъде толкова неприятно? С всеки изминал мъчителен час се чувствах все повече като екземпляр от менажерия за редки животни, затворен в клетка. Потискащото чувство, че всички тези хора очакваха от мен нещо, което не можех да им дам, беше непоносимо. Изглежда се надяваха на някакво тайнствено чудо, направо ме задушаваха със симпатията, възторзите и желанията си. Не бях свикнала да съм център на внимание и изпитвах смътното подозрение, че от днес нататък винаги ще е така.
Когато най-после стигнахме до „Хофбург" с най-бавната скорост на охлюва, там ме очакваше не само Франц Йозеф, но и следващият поздравителен рунд. Приемът за кралския и императорския висш военен състав, за офицерския корпус, за членовете на Двора от мъжки пол и за принадлежащите към тях дами приличаше досущ на онзи в „Шьонбрун".
Никога в живота си не се бях сблъсквала с такова изобилие от излишен церемониал и помпозна надутост. Царицата на този етикетен бич несъмнено беше моята главна придворна дама. В навечерието на сватбата тя ми поднесе обичайното четиво преди лягане: „Най-покорни напомняния" за сватбеното тържество през днешния ден.
От инат, но и поради силната си умора не бях прелистила дори половината от страниците. Сигурно нямаше да ме изгонят от църквата, ако направех погрешна стъпка, Франци щеше да има грижата.
Щом се сетих за него, най-после скочих на крака. Днес щяхме да станем мъж и жена. Само заради него бях готова да изтърпя с невъзмутимо изражение превзетите дрънканици и церемониалните баналности. Той беше моят любим и не исках да го разочаровам. Освен това се бях вкопчила в детинската представа, че всичко ще бъде съвсем различно, когато вече няма да съм глупавата малка годеница от Бавария, ами императрицата. Тогава и на Враната, както мислено наричах главната ми придворна дама, ще се наложи да ми се подчинява – или пък не?
Засега обаче нещата се развиваха тъкмо наопаки. Враната, приличаща повече на зловещ призрак, отколкото на майчински настроена приятелка, командваше жените, които ми обличаха прекрасната булчинска рокля. Това продължи безкрайно! Часове наред безброй ръце ме подръпваха оттук-оттам. Надипляха плисета, закопчаваха кукички, пристягаха панделки, вдигнаха нагоре косите ми и прикрепиха над челото ми диамантната диадема с мирта и портокалови цветчета. От мен се искаше само да стоя мирно. Да не издавам нито звук и да не помръдвам.