А в мен бушуваха толкова чувства, страхове и вълнения, че чак кожата ме болеше от напрежение! Бях възбудена и щастлива, наплашена и угрижена, тревожна и оптимистична. Ликувах – и в същото време се тресях от вълнение в очакване на събитието. Предполагам, че щяха да ме наконтят и да ме изправят пред олтара дори ако получех разрив на сърцето. Никой не го беше грижа дали дишам или мръзна, дали треперя или изпадам в несвяст.
„Мили Боже, колко трудно било всичко!" – тази мисъл се мярна в главата ми, когато пъргавите ръце най-сетне се отдръпнаха от мен и аз направих първата стъпка с було, шлейф, диадема и украса от цветя. Тежестта на извезаното великолепие притискаше като олово раменете и душата ми. Бих дала всичко за миг покой и размисъл, ала това не ми бе позволено. Не можах да си поема дъх дори зад стъклените прозорци на златната булчинска карета. Седях, накичена като Златния телец, беззащитна, изложена на показ, в неведение относно всеобщите очаквания.
В шест и половина вечерта пристигнах в църквата „Свети Августин", където вече ме чакаше Франц Йозеф. фелдмаршалската му униформа блестеше от ордени, но аз виждах само искрите в сините му очи. Вкопчих се в този поглед като удавник за сламка, за да забравя, че споделяме този съкровен момент с повече от хиляда души, изпълнили божия храм до последното ъгълче. Имперската парадност, разкошните униформи, тоги и носии, скъпоценната църковна утвар – всичко това се сливаше в такова великолепие, че ме потискаше и заслепяваше, вместо да породи възхищението ми.
Изправена до Франц Йозеф, аз се прекръстих като насън, преди да седнем под пищно украсения балдахин и архиепископ Раушер да започне церемонията по бракосъчетанието. Вече се бях наслушала на много бомбастични речи, но тази проповед надмина всичко. Беше изпълнена с патос и скрити намеци, които проумях едва много по-късно. Архиепископът говори за „тайнството на любовта", което ни свързвало, както и че жената не бива да се омъжва за някого само заради богатството му; за трийсет и осемте милиона души, над които царувал императорът и които сега отправяли взор и към мен, а в заключение ме призова да бъда за Франци остров на мира и спокойствието, на който да цъфтят цветя и рози.
По-късно разбрах, че кардиналът, когото виенчани наричаха „кардинал Дърдорко" заради нескончаемите му речи, бил сред най-близките довереници на ерцхерцогинята – тогава ми просветна кой бе прибавил към набожните съвети и недвусмисления призив за пестеливост и послушание. Ала в момента, в който божият човек изричаше тези напътствия, бях объркана и тънех в неведение. Богатството на съпруга ми не ме интересуваше, както и короната му – защо духовникът говореше такива неща? Бях толкова развълнувана, че едва промълвих онова тихо „Да!", което ме свърза с Франц Йозеф навеки.
По-късно, когато напуснах църквата подръка с императора, аз вече не бях Сиси, а Елизабет Амалия Евгения, императрица на Австрия, кралица на Унгария и Бохемия, кралица на Ломбардия и Венеция, на Далмация, Хърватия, Славония, Галиция, Лодомерия11 и Илирия12, ерцхерцогиня на Австрия, велика херцогиня на Краков, херцогиня на Бавария, херцогиня на Лотарингия, Залцбург, Щирия, Каринтия, Крайна, на Буковина, на Горна и Долна Силезия, велика княгиня на Седмоградско13, маркиза на Моравия и възведена в княжеско звание графиня на Хабсбург и Тирол. Нима беше чудно, че диадемата ми се струваше твърде тежка, а главата ми кънтеше по-силно от топовните гърмежи и камбанения звън, взети заедно?
Вярно, не очаквах непретенциозна селска сватба, каквито бях виждала в „Поси", ала при все това си представях малко повече радост и веселие. Да бъда преизпълнена с блаженството на любовта, с ликуване, предвкусване на предстоящото съвместно бъдеще и с абсолютната увереност, че с този мъж ще бъда щастлива завинаги.
За Франц Йозеф, напротив, всичко си беше нормално и правилно. Целият сияеше до мен и изглежда намираше напълно в реда на нещата да пропилеем първите часове от нашия брак с поредния помпозен прием в „Хофбург". Клетата ми ръка беше целуната от толкова много посланици, специални пратеници, министри, генерали, князе, принцеси, херцогини, графини, сиятелства, светлости и високопреосвещенства, че вече почти не я усещах. Всички бяха изключително изискани и тържествени. Никой не се усмихваше и според мен никой не ни пожела щастие с цялото си сърце. Вместо това все повече се засилваше печалното ми впечатление, че се възползваха от мен, за да демонстрират собствената си важност. Значение в този момент имаше правото им да целунат ръка на императрицата, не и самата императрица.