Мълчах. Какво можех да кажа?
През онази нощ не мигнах. Франц Йозеф отдавна бе заспал, а аз лежах будна, взирах се в тъмното и се укорявах за собствената си наивност. Как можах така да се излъжа в същината на любовта? Бях се надявала на хармония между тялото и душата, на нежност, обич, внимание и взаимно зачитане. Действителността изглеждаше другояче. Действителността – това беше един млад мъж с гореща кръв, който от тази нощ насетне смяташе тялото ми за своя собственост. Съпруг, който поради естествения си егоизъм вярваше, че за мен няма по-голямо удовлетворение от това да бъда на негово разположение. Завинаги.
До сутринта първата ми физическа болка се превърна в тягостно пулсираща рана. Разочарована, отрезвена и уморена, не желаех да виждам никого, камо ли да се изправя пред изпълненото с очаквания семейство. Всички те със сигурност бяха научили още преди закуска, че Франци „най-после се е доказал като мъж".
Щяха да ме зяпат, вероятно дори да търсят знаци дали ми личи, или не. Може би даже ще поднесат безвкусни поздравления или ще правят неприятни забележки.
Франц Йозеф прояви разбиране към притесненията ми. Явно предоволен от себе си и от света, той тръгна сам за фамилната закуска, но малко по-късно отново се появи на вратата.
– Мама настоява да дойдеш и ти, Сиси. След като не си болна, няма причина да пропуснеш закуската, казва тя. Хайде, не ме карай да те моля.
Това бе непоносимо, нима тя не проявяваше капчица разбиране към наранените ми чувства? Та нали и тя беше жена. Би трябвало да е наясно какво съм преживяла.
– Нека да не идвам, Франци – примолих се на съпруга си аз. – Спести ми го. Не мога. Страшно се притеснявам.
– Точно затова трябва да дойдеш – така ще се научиш да преодоляваш подобни глупави съображения – отговори той, този път една идея по-категорично. – Не бива да проявяваш чак такава чувствителност. Сега си императрица, трябва да бъдеш пример за всички. И мама казва така.
Тепърва щях да се науча да се страхувам от последното изречение; намразих го още първия път, когато го чух. Франц Йозеф не забеляза нищо. Почти насила ме замъкна до фамилната трапеза и седеше до мен, изпъчен от гордост, така че не успях да преглътна нито залък. Взирах се със сведени очи в празната си чиния и ми се щеше да пропълзя под масата.
– Яж, дете, доста си слабичка. Трябва да се храниш разумно – майката на императора ми поднесе кошничката с маслени кифлички и я държа под носа ми, докато не си взех една.
– Ха така – милостиво рече тя. – Предстои ти напрегнат ден, а не искаме да избягаш, както направи последния път.
Тази жена притежаваше уникалната способност да ме наранява дори с най-доброжелателни думи. Вирнах упорито брадичка и започнах да се храня. Какво ми оставаше? Сега аз бях императрицата.
Тържествата по повод на сватбата ни далеч не бяха приключили с църковната церемония. След това трябваше да приемаме депутациите на отделните народи от нашата монархия. Дни наред хвърчахме от една важна среща към друга. Всеки път трябваше да обличам различна рокля, да слагам нови бижута и да ми правят нова прическа. По този начин по-голямата част от времето ми минаваше в един ужасно изтощителен маратон от преобличане, сресване и усмихване.
Кулминацията на всички тези празненства беше големият дворцов бал на 27 април. Господин Щраус бе композирал специално за мен валса „ Елизабет", а гостите изпяха в наша чест императорския химн, към който след сватбата ни бе прибавена нова строфа, та да е ясна новата ситуация.
Редом с Него на престола,
с чар и добрини безчет,
с род прочут и мисъл волна
днес блести Елизабет.
Нека сипят небесата
върху двамата безспир
слава, щастие, богатства,
радости и вечен мир!
Да живей Франц Йозеф!
Да живей Елизабет!
Над Хабсбургската династия
Бог да бди и занапред!
Кой би си помислил, че един ден ще ми бъдат посветени такива стихове? Въпреки това с радост бих се лишила от тях, за да танцувам с Франц Йозеф. Обаче онова, което бе съвсем естествено в Бад Ишъл, изведнъж се превърна в политически проблем във Виена. Бидейки Кралско Величество, имах право на танц само с господата, които дворцовият протокол ми беше избрал. За жалост съпругът ми не беше сред тях. Той трябваше да окаже благоволение на дамите на тези господа, като танцува с тях.
Каква полза тогава, че бях в една от най-красивите си бални рокли и че коланът й от искрящи брилянти обхващаше талията ми като лента от звезди? Че в косите ми ухаеха бели рози и че стъпките ми ставаха все по-леки? От моя гледна точка всичките ми усилия отиваха на вятъра заради разни генерали, князе и посланици.