Научих се да се страхувам от „Генералния протокол на двореца", който моята главна придворна дама ми връчваше всяка сутрин, сякаш е Божие откровение. Всъщност това беше един педантичен график, изброяващ всички церемонии, представяния, аудиенции, приеми и тържествени празненства за деня, същевременно съобщаващ ми какво трябва да облека за тези поводи и как да се държа. Графиня Врана поне обличаше указанията си към селското девойче от Бавария в учтиви думи, докато леля София вече отдавна не си правеше този труд.
След заминаването на моето семейство тя си бе поставила задачата да направи от мен точно онази императрица, която желаеше за своя син. За зла участ тя си представяше тази монархическа фигура като кухо създание, което е в състояние часове наред да разговаря с престарели князе за незначителни неща, никога не се смее на висок глас, не забързва ход и не се прозява непристойно зад ветрилото си.
Трудно ми беше да си държа устата затворена и да бъда послушна, но още тогава подозирах, че всеки конфликт с ерцхерцогинята щеше да бъде за сметка на Франц Йозеф. Заради него мирувах и се опитвах да понасям невъзмутимо дворцовия живот, изчерпващ се с външни ефекти и протяжни обичаи. Въпреки това огледалото издайнически ми показваше, че ставам все по-бледа, почти не се хранех и спях зле.
Франц Йозеф, напротив, сияеше и беше въплъщение на любезността. Май не му правеше впечатление, че изпитвам носталгия по близките си и ми е трудно да се приспособя към многобройните ограничения на моята свобода. Освен това явно не забелязваше, че едва превъзмогвах неохотата си, за да продължа да споделям една постеля с него.
Вече не изпитвах болка и знаех какво ме очаква, но удоволствието, за което говореше моят съпруг, си оставаше непознато за мен. В повечето случаи си отдъхвах тайно, щом всичко свършеше, затова пък ценях миговете на близост след това. Дори забравях предходните неприятни моменти, когато той ме прегръщаше, целуваше ме нежно и отново и отново ме уверяваше, че е „щастлив като бог" и никога през живота си не бил изпитвал подобна радост.
Допълнително се чувствах обезоръжена от лъчезарната доверчивост, с която Франц Йозеф приемаше, че бездруго и аз изпитвам удоволствие, каквото изпитва той. Нима можех да му кажа: „Франци, аз съм нещастна! Искам у дома, в „Поси"! Излъгала съм се! Събудих се в зандан, ръцете ми са оковани с вериги!"?
Немислимо! Просто трябваше да съм щастлива. Това си беше мой дълг като съпруга и императрица. Затова и започнах с най-добри намерения нашия меден месец, който прекарахме в замъка „Лаксенбург", отдалечен на двайсет и пет километра от Виена и от „Хофбург".
Външните обстоятелства изглеждаха многообещаващо. Къщата, паркът, околните гори и фактът, че заварих в „Лаксенбург" моя папагал и конете ми, ме караха да се надявам на най-доброто. Далеч от сковаността на „Хофбург", двамата с Франц Йозеф щяхме най-после да намерим покой и да имаме възможност да се опознаем истински и да се обикнем. Ала надеждите ми бяха разбити само след няколко дни.
Бързо установих, че императорът държи на подредения ход на деня, само дето аз почти не фигурирах в тази програма. Той ставаше в ранни зори, закусваше и заминаваше за Виена, за да седне на писалището си в „Хофбург". Връщаше се чак вечерта. Между тези два момента се точеше поредният безкраен ден, който бях принудена да прекарам без него.
Почти всички придворни дами, които следваше да ми правят компания, бяха два пъти по-възрастни от мен; леля София ги беше подбрала от гледна точка на разбирането си, че трябва да ми бъдат по-скоро гувернантки, отколкото приятелки. Предвождаше ги графиня Врана; всички те, взети заедно, всяваха в мен благоговеен ужас. За какво бих могла да разговарям с тези жени? Етикетът предписваше да не ме заговарят първи. Ако исках да започна разговор, трябваше да задам тема, но какви общи интереси имахме? Не познавах нито семействата, нито вкусовете им и пределно ясно усещах, че зад гърба ми клюкарстваха неособено ласкаво по мой адрес.
При всяка възможност бягах при животните. Конете, кучетата и дори папагалът ми бяха по-добри другари от парализиращата дворцова свита, натрапена ми от новата ми позиция. Ала не минаха и два дни, и се появи леля София, за да поеме проблема в свои ръце. Както обикновено, откри грешката у мен.
– По цял ден само яздиш и четеш, що за глупости са това? – заяде се тя.
– Какво друго да правя, майко? Знаете, че императорът по цял ден е във Виена. Не така съм си представяла медения си месец.