– Трябва да вземеш пример от императора и неговото чувство за дълг – хладно парира тя. – И какво чувам за някакви деца, които си черпила с шоколад в замъка?
– Срещнах ги в парка – непринудено рекох аз. – Според мен е добре, дето паркът е отворен за всички хора, също както у дома в Мюнхен.
– Твоят дом сега е тук – сряза ме свекърва ми. – А тук не е прието императрицата да се смесва с народа, дете. Имаш още много да учиш.
Затова ли бях станала императрица, за да ме мъмрят като ученичка? Разбира се, че се оплаках на Франц Йозеф, но за огромно мое възмущение той не взе моята страна.
–Мама ти мисли само доброто, Сиси – рече той. – Имаш много да учиш. Какво да се прави, като си още толкова неопитна.
Неопитна ли? Правилната дума беше нещастна. Намерих убежище в книгите, но пак пожънах само критики. Франц Йозеф заяви, че зачестилото ми главоболие се дължи на четенето, тъй че се научих да крия четивото си както от него, така и от майка му и от графиня Врана.
В „Лаксенбург" си научих урока – един урок по самота и безпомощност, по упреци и разочарования. Императорът беше на страната на майка си, а ако по изключение не беше, избягваше да изрази с думи този факт. Все аз бях тази, която трябваше да се подчинява, да проявява деликатност и разбиране.
Въпреки всичко не се осмелявах да упрекна Франц Йозеф. Той беше единственият човек, който ме обичаше и ми се възхищаваше. Неговата обич се превърна в моя единствена спасителна котва. Той предприемаше излети с мен, доколкото му позволяваше времето, яздехме и ходехме на дълги разходки. Ала съвместните ни часове бяха кратки и твърде редки, за да запълват дните ми.
С умилкване изтръгнах разрешението да го придружа във Виена.
– Ще седна тихо в някое ъгълче и ще кротувам, докато работиш – предложих. – Искам само да съм до теб и да те гледам. Изобщо няма да ти преча, обещавам.
Това беше един прекрасен ден, но ерцхерцогинята реагира с поредното конско евангелие: появи се в „Лаксенбург", за да ме извести, че вече не съм малко дете. Че не може да подтичвам подир императора като някоя глупава малка контеса или перачка и, ако обичам, да се държа подобаващо, в противен случай щели да се срамуват заради мен.
Насълзена, се оплаках на моя съпруг, нали всеки ден ми се кълнеше, че щял да ми подари звездите от небето над Виена.
– Божичко, Сиси, не се обиждай от всяко нещо – раздразнено отговори той. – Мама държи много на достойнството на императора; проумей, че тя е в правото си да ти посочва грешките.
Моите грешки ли? Толкова се смаях, че дори не зададох на глас този въпрос. Нима беше грешка, че исках да бъда с единствения човек, който ме харесва и обича без предразсъдъци? На кого да разчитам, щом Франц Йозеф ме нападаше в гръб?
– Трябва да ми помогнеш, Франци – отчаяно се опитах да му обясня положението си. – Не може ли да й кажеш да ме остави на мира?
– Що за глупости говориш, Сиси. Желанието на мама е да станеш перфектна императрица. Какво да се прави, още си малко плаха и сама знаеш колко ти е трудно да разговаряш с всички хора от „Кръга". Би трябвало да си благодарна, че тя се е заела с теб с толкова обич.
Не вярвах на ушите си.
– Значи няма да говориш с нея?
Франц Йозеф засука русия си мустак, явно му беше неловко, и отбягна погледа ми.
– Не мога, Сиси. Тя отлично знае кое е най-добро за нас, аз се доверявам на нейното мнение. Доверието ми към нея е толкова голямо, колкото обичта ми към теб. Ние сме нейните деца и й дължим послушание.
Вече бях дочула да се шушука, че наричали ерцхерцогинята „тайната императрица". Досега не обръщах внимание на това. Заболя ме, когато собственият ми мъж го потвърди. С мъка потиснах желанието да тропна с крак и да се разкрещя. Това само би затвърдило мнението на императора за липсата ми на маниери.
– Сиси...
Гледаше ме умолително, но аз за първи път не се насилих да му се усмихна. Колкото и много да ме обичаше, още повече обичаше майка си.
Сам знаеше, че ми е причинил болка. През тази нощ не направи опит да ме доближи. Би трябвало да се радвам, но лежах с наранено сърце до него и беззвучно ронех сълзи върху възглавницата.
На следващата сутрин не можах да стана, защото ми беше ужасно зле. Повърнах, спалнята се въртеше като въртележка пред очите ми. Придворните дами си разменяха многозначителни погледи. Повикаха ерцхерцогинята, дойде дворцовият лекар и накрая последна узнах за какво беше цялата суматоха.
Очаквах дете!
Времето на мечтанията бе отминало, застигнала ме бе реалността.
ЛЯТОТО НА 1855 – ЛЯТОТО НА 1858 ГОДИНА
„Съвършеното домашно щастие?”